Вълшебни думи!
Ако Коста не се беше борил за него с такова красноречие, с такава жар и убеденост в съдебната зала, кой знае какво щяха да присъдят съдебните заседатели… Обвинението в предумишлено убийство беше смекчено на непредумишлено… И той беше осъден на десет години затвор.
Преди Вера да почине от алкохолно отравяне — една очаквана смърт след жесток запой — Коста успя да получи пред свидетели писмено признание от нея. Но то закъсня със седем дълги години. Джино беше освободен с някакво шибано предложение за компенсация. Каква сума би могла да заплати седем години от живота на човека?
Когато излезе от затвора в една пролетна утрин на четирийсет и седма, Джино изглеждаше измъчен човек. Беше пропуснал войната, беше пропуснал смъртта на президента Рузвелт. Беше пропуснал песни, пиеси и модни тенденции… Беше пропуснал дори обикновеното размотаване по Пето авеню…
Беше пропуснал седем години от живота.
— Какво, по дяволите, си облякла? — попита Джино.
Бий се засмя.
— Последна мода! — фръцна се тя. — Нов стил. Не ти ли харесва?
— Че какво му беше лошото на стария?
Тя сви рамене.
— Нали не искаш да изглеждам демоде?
От петнайсет минути беше в собствения си апартамент, а още не можеше да дойде на себе си. Коста беше довел двама охранители да му пробият път сред глутницата фотографи и репортери. Джино не си отвори устата. Не обърна внимание на светкавиците, които го заслепява, нито на микрофоните, които набутваха под брадичката му. Беше оставил Коста да говори.
— Той няма какво да коментира, момчета. Без коментар. Хайде, оставете човека на спокойствие.
Пред дома му на Парк авеню го чакаше друга тълпа репортери. Но същите хиени. Нямаше какво да каже на тия задници. Остави ги да пишат и да публикуват каквото искат — та те нали бездруго точно това правеха.
Коста дойде с него до вратата на апартамента. Там го посрещна Бий.
— Ще ви оставя двамата сами — каза Коста. — Джино, може ли да се видим утре сутринта?
— Да, да. Утре сутринта ли? Много добре.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Бий. Гласът й звучеше внимателно и загрижено, сякаш питаше болен.
— Скоч. С много лед. В тежка, голяма кристална чаша!
Нов стил ли? Та той не можеше да види както трябва краката й. Никакъв стил!
Тя му донесе питието и го погали по бузата. Без да знае защо, жестът й го вбеси.
— Я махни тия проклети дрехи — извика той. — Искам те само по чорапи, жартиери и високи токчета.
Тя нежно се засмя.
— Ей, вече си мислех, че никога няма да поискаш.
Той затвори очи. Само мисълта за голото й тяло предизвика неудържима ерекция. Седем години без жена. Там някои от мъжете въобще не си правеха труда да му мислят. Награбваха по-слабите още с влизането си в пандиза и опъваха задниците им, та пушек се вдигаше.
Но да си Джино Сантейнджело означаваше нещо. Права. Правото веднага да започнат да се отнасят към теб с уважение. С респект. Често се питаше дали щеше да е така, ако не беше това, което е.
Бий се върна в стаята. Точно такава, каквато я искаше. Дори беше вдигнала разкошната си червена коса. С фиби.
— Я се поразходи из стаята — нежно я подкани той. — Искам да те погледам.
Беше великолепна. С гладка бяла кожа. С големи тежки гърди. С предизвикателни зърна, заобиколени от кафяво-оранжеви ореоли. Палави.
Черната дантела на колана за жартиерите се опъваше на кръста, а от там се спускаха украсените с къдрички жартиери, изпъкваха върху сладострастните бедра и захващаха черните копринени чорапи. Беше обула кокетни сандали с високи токчета. Хареса му много как коланът контрастира с нежния бял корем и червените косми на триъгълника под него.
— Обърни се — гласът му преливаше от желание.
Тя го направи. Той с възхита загледа едрия й задник. Не искаше да бърза. Беше чакал достатъчно дълго, за да се нахвърли и преди да е почнал истински да я чука, да се изпразни.
— Хей — каза той, — помниш ли първия път, когато се съблече за мен?
Тя само обърна главата си към него и се усмихна.
— Такова нещо забравя ли се? Беше толкова ядосан!
Той се засмя.
— А ти какво очакваше? Прекарала венерическо заболяване. Много забавно, няма що.
Тя вдигна ръцете си и се протегна. Той погледна подскочилите гърди при движението й и разбра, че няма да може да изтрае дълго.
— Защо не те съблека? — предложи тя, сякаш прочела мислите му.
— Давай.
Отиде до него.
— Изправи се.
Той стана. На токчетата тя беше по-висока от него. Забеляза финото ветрило от бръчици около очите й, които преди ги нямаше. Седемте години не са били лесни и за нея, разбира се. Материално я беше осигурил, но нямаше как да запълни самотните й нощи.
Докато събличаше дрехите му, той попита:
— Имаше ли други мъже, докато ме нямаше?
— Джино — отвърна мило тя, — няма други мъже. Само ти си.
Това не беше отговор на въпроса му, но все пак го задоволи.
Бий свали обувките и чорапите му и започна да целува пръстите на краката му. Устните й предизвикваха накъсани тръпнещи вълни по цялото му тяло.
— Къде го научи това? — попита той.
— Днес си само въпроси.
Протегна ръце към гърдите й и започна да гали зърната й, докато станаха твърди. После ги притисна една от друга и започна да ги лиже, докато тя застена.
— Джино — прошепна тя, — не мога да чакам повече. Хайде… да отидем… в спалнята.
Нямаше нищо против. Беше вече толкова твърд, че можеше да се пръсне. Но съзнанието му настояваше да изчака още малко. С ръце върху гърдите й започна да я целува по устата. Имаше чудесна уста — широка, чувствена, която винаги ухаеше леко на мента. Езикът й побърза да се срещне с неговия.
Той продължаваше да държи гърдите й като чаши и да обхожда с език устата й. Усети странна лекота, сякаш се издигаше на седмото небе. Зърната й бяха като плътна коприна. Беше забравил усещането за жена. Нямаше намерение да спира, докато това усещане не се възвърне такова, каквото винаги е било.
Внезапно тялото й се стегна. От гърлото й изскочиха кратки екзалтирани викове. Тя беше стигнала върха, а той дори не беше докоснал вълшебната й пъпчица.
— Хей — попита нежно той, — защо толкова бързаш? Имаме много време… колкото искаме…
— Е? — попита Дженифър Зенокоти. — Всичко ли е наред?
Десетте години брак бяха превърнали Дженифър от малко невзрачното момиче с лунички в привлекателна, зряла жена. С няколко месеца по-възрастна от Коста, на трийсет и девет тя се държеше като доста по-голяма от него. Излъчваше топлина и доброта.
Коста никога не бе съжалил, че се е оженил за нея, въпреки че нямаха деца — факт, който натъжаваше много и двамата.
