Мълчаливо отидоха в хотела.
Познатият служител на рецепцията й намигна и поиска десет долара. Мъжът плати без възражения. Служителят подаде ключа на Кери и отново намигна. Тя добре помнеше уговорката им — пет долара на излизане. През прозореца на хотелската стая проникваше гаснещото неоново осветление от улицата. Тясно легло. Вехто одеяло. Дупки по килима.
Спряха неловко насред стаята. Тя събра кураж и поиска парите.
Той й подаде петнайсет долара.
— Двайсет и пет! — бързо каза тя.
— Но аз дадох за стаята десет! — възрази не особено категорично той.
— Двайсет и пет или… — провлачено произнесе Кери.
Той извади още десет долара. Тя изхлузи роклята си през главата, откопча сутиена си и смъкна гащичките си.
Той се обърна с гръб и свенливо започна да си съблича панталона.
Тя легна на леглото. Както едно време.
Той внимателно се качи върху нея. Пенисът му беше толкова невзрачен, че тя дори не го почувства в себе си. Всичко свърши за пет минути. Той се облече и напусна стаята бързешком, като изплашен заек.
Кери остана да лежи в леглото с втренчен в тавана поглед. Отново беше в бизнеса. Беше паметен ден.
Седми декември.
Същия ден японците бомбардираха Пърл Харбър.
На другия ден Америка обяви война на Япония.
Америка започна война.
Кери започна отново да проституира.
Да проституира беше бизнес, който тя владееше до съвършенство. Колкото го мразеше, толкова професионално го правеше. Скоро миналото се повтори. Всеки, който един път беше опитал с нея, започваше да я търси редовно.
Сузита беше респектирана.
— Ти много добре работис. Харесвам това.
Но господин Уърл, собственикът на Двореца на веселието, не беше. Една вечер я извика в тясната си канцелария зад салона за танци.
— Използваш моето заведение, за да въртиш собствен бизнес. Щом искаш да го правиш, нямам нищо против. Но при мен не! — каза той.
— Я си заври оная работа отзад! — беше нейният отговор.
— Уволнена си, малката! Уволнена! — извика той.
— Не съм уволнена, деденце, защото напускам!
Стивън беше започнал да се възстановява. Мизерната стая, в която живееха, вече не беше подходящ дом за него. Трябваше да живее в хигиенично, просторно жилище, прохладно през лятото, топло и сухо през зимата, с малка тераса, където да диша чист въздух. Тя предложи на Сузита да наемат заедно апартамент и да работят в него — нещо като малък публичен дом. Сузита се съгласи. Само след няколко седмици тя намери просторен апартамент в Южен Манхатън. Достатъчно голям, за да има за Стивън отделна детска стая. Кери нае едно шестнайсетгодишно чернокожо момиче да се грижи за него.
Градът беше пълен с войници, моряци и морски пехотинци. Всички търсеха забавления. Повечето от тях заминаваха за Европа и искаха добре да си поживеят преди това. Може би за последно. Войната беше добре дошла за бизнеса. Скоро парите започнаха да валят. Към Кери и Сузита се присъедини още едно момиче — червенокосата Силвър, Сребърната.
Не мина много време и публичният им дом стана едно от най-популярните местенца в Ню Йорк.
Джино, 1947
— Взехте ли всичките си вещи, господин Сантейнджело? — попита надзирателят на затвора.
Да. Беше взел всичко.
— Сбогом, тогава.
Сбогом. Наистина сбогом. Седем години в затвора бяха много време за човек, който не е извършил престъплението, за което са го затворили. Седем дълги години досада, еднообразие, лоша храна, въздържание. И надзиратели, които се кефеха да пребиват затворниците. И бунтове. И никаква шибана свобода да направиш нещо!
Джино докосна с пръсти белега на бузата си и приближи портала на затвора.
Там имаше пазач — подъл кучи син. Знаеше, че журналистите ще се тълпят пред затвора, но не беше разрешил Джино да бъде пуснат без много шум, през нощта.
Джино обаче беше силен. Можеше и щеше да се справи. Затворът не го беше сломил.
Вътре оцеляваха най-издръжливите. А той беше най-отгоре на цялата шибана паплач.
Когато тръгна към портала, от него се излъчваше самочувствие. Но стомахът му беше свит на топка и единственото, което му се искаше да направи, бе да размаже няколко физиономии. Първата беше на оная смотана ирландска путка Маргарет О’Шаунси с кравешките изцъклени очи и цвъркащия инфантилен глас. Главен свидетел на обвинението. На вдигналия шум до Бога процес по убийството, извършено от Джино Сантейнджело.
Всички заглавия. Във всички вестници.
Беше съден и обявен за виновен от пресата, преди още тялото на Паоло да изстине.
И досадното цвърчене на Маргарет О’Шаунси:
— Чух жена да ридае: „Защо го направи, Джино?“
Бедната Вера. Не беше на себе си, съвсем беше превъртяла. Докато ченгетата свършат с нея, тя вече беше убедена, че Джино действително беше дръпнал спусъка. Исусе Боже!
Истина беше, че когато извиканите от Майкъл Фланъри ченгета нахълтаха в стаята, бяха го заварили застанал над трупа с оръжието в ръка. Истина беше още, че не беше дал вярно описание на случилото се при първия разпит. Сам не знаеше защо, но се беше опитал да защити Вера. Но в крайна сметка беше казал истината. Шибаната истина! И никой, майната им на всички, не беше повярвал! Никой! Беше заклеймен като убиец, извършил предумишлено убийство, дълго преди съдебния процес. Какъв човек е този, който е убил собствения си баща!
Адвокатите му се оказаха глутница високоплатени некадърници. Бяха готови да го защитават срещу безбожно заплащане, но не бяха готови да му повярват. А това беше най-важното за него — да му повярват!
Приятелите, които преди се тълпяха около него, сега се изпокриха в миши дупки. Семейство Дюк набързо замина и се покри някъде в Южна Америка, като остави указания на своите юридически пълномощници да прекъснат всякакви отношения с Джино Сантейнджело. Това прекрасно му вършеше работа. Той пък, на свой ред, даде нареждане на своите адвокати да изкупят всичко на Осуалд Дюк. Тази операция глътна всичките му налични парични средства, а се наложи и да продаде значително количество ценни книжа. Но той го направи без колебание.
Съдии, политици, представители на каймака на обществото — всички изчезнаха от живота му, докато той пушеше цигара след цигара в предварителния арест в очакване на съдебния процес.
Най-близките му приятели обаче му останаха верни. Пишеха му, мъчеха се да го утешат, всеки според възможностите си. Алдо… Енцо Бонати. Да, те бяха истински приятели.
И Бий. Посещаваше го всяка седмица, въпреки че журналистите я преследваха като хрътки.
Но най-верен от всички се оказа Коста Зенокоти. Той заряза процъфтяващата си юридическа практика в Сан Франциско и долетя в Ню Йорк заедно със съпругата си Дженифър.
— Аз поемам твоя случай — каза простичко той на Джино.
— Виж… — опита се да възрази Джино. Беше оценил жеста му, но какво разбираше Коста от защита в един процес за предумишлено убийство?
— Смятам, че съм добър — каза Коста. — И което е по-важно — вярвам ти.
