— Уф… видях всичко, което ме интересува — след два часа каза той. — Ако ти потрябвам, аз съм в „Рикади“.
И излезе. Трябваше да си наложи да не изтича. Не му харесваше да се заседява в разни канцеларии. Освен това изгаряше от нетърпение да се види с Алдо.
Предишният му шофьор и телохранител Ред го откара в ресторанта. Докато Джино беше в затвора, той беше работил за Енцо Бонати, но веднага, щом научи за освобождаването му, поиска отново да се върне на старата си работа. Беше жесток шофьор. Измина шест преки така майсторски, че се откъсна от преследващите ги репортери.
— Браво на теб.
— Не ги търпя тия въшки — избоботи Ред. — Пишат само лъжи и преследват честните хора.
— Прав си — съгласи се Джино.
Да не забрави да провери колко получава Ред и да му даде премия.
„Рикади“ беше малък ресторант, без особени претенции, забутан между магазин за химическо чистене и погребално бюро. Алдо беше купил заведението през четирийсет и пета. За Барбара. Но пък беше добра фасада за другия му бизнес. Барбара готвеше, а брат й наглеждаше бара и ресторанта. Джино идваше тук за първи път.
Алдо излезе пред входа, за да го поздрави. Двамата се прегърнаха. Вълнуваща среща на стари приятели. След него върху Джино връхлетя Барбара. Решителното й, строго лице сега беше разкривено от вълнение и мокро от сълзи.
— Джино! Толкова е хубаво, че се върна, че си тук! Толкова е хубаво — повтаряше тя.
Двамата тържествено го въведоха в ресторанта. Вътре беше пълно с приятели и познати, които му правеха път и се усмихваха. Тук беше Енцо Бонати… Дженифър… Бий… и Марко, симпатичен, вече седемнайсетгодишен младеж.
— Исусе Боже! Какво става тук?
— Нищо, нищо? — суетеше се около него Барбара.
Тогава той погледна пред себе си. И видя огромен плакат върху цялата стена, на който пишеше:
Добре дошъл при нас, Джино!
Почувства се радостен… глупав… смутен. Продължи напред, стискаше ръце, целуваше бузи, отпиваше вино от подадени му чаши. От джубокса се разнасяха звуците на италианска опера. Той припряно побутна с лакът Бий.
— Защо не ме предупреди?
Тя се усмихна и стисна ръката му.
Дотичаха четирите деца на Алдо и Барбара — пееха някаква весела песен — и започнаха да го обслужват като сервитьори. Джино беше кръстник на всичките. Бяха мили деца, възпитани както подобава от строгата Барбара. Поднесоха лазаня, домашно приготвена от майка им, после топли, щедро подправени спагети с фрикадели — любимото ядене на Джино, последвани от превъзходен сметанов крем по специална италианска рецепта.
Джино седеше на маса с Енцо, Алдо и другите приятели. Цъкна с език от удоволствие.
— Барбара, ти си най-добрата готвачка на света!
Късно следобед, след пурите и задължителната чашка бъзова ракия, мъжете започнаха да обсъждат бизнеса. Коментираха и спореха по въпроси, които живо ги интересуваха. Джино, разбира се, знаеше какво е ставало в негово отсъствие. По тайните затворнически канали се пренасяше информация, която даваше повече сведения от неделния брой на Ню Йорк Таймс. Но колко по-добре беше, че е тук, където му е мястото. Да властва. Тук, където мнението му се зачита и се търси.
Енцо и Алдо неотдавна бяха пътували до Хавана да участват във важна среща. Лъки Лучано, вече освободен от затвора, беше председателствал заседанието на босовете на подземния свят от единия до другия край на Щатите. Бяха обсъждали възможността всички да си сътрудничат, да сложат край на междуособиците, конкуренцията, разприте и избиването между отделните гангстерски кланове, което им създаваше толкова лошо име в обществото.
— Да можеше да видиш Пинки Банана — припомни си срещата Алдо. — Беше се накичил с толкова диаманти, че приличаше на витрина на бижутерски магазин.
Сега Пинки Банана беше важна личност във Филаделфия, наркобарон, бос на бизнеса с проститутки и наемни убийци.
— Така значи — заключи Джино и това беше всичкият интерес, който прояви към Пинки.
Разговорът премина на други теми. Когато компанията тръгна да се разотива, навън беше вечер.
Джино напусна „Рикади“ в девет. Беше преял с пасти и се чувстваше отпуснат и отпочинал. Разговорът с приятелите повдигна настроението му, а Алдо и Енцо наистина бяха свършили чудесна работа и се бяха погрижили добре за нещата му, докато отсъстваше. Отнесе със себе си няколко чанти, пълни с пари — над триста хиляди долара. А го очакваха още много.
Бий го хвана под ръка и се притисна любовно към него.
— Толкова е хубаво, че си при мен, у дома, Джино — каза топло тя.
Да. Той също се радваше. Много.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
Стивън завърза въжето под мишниците на Лъки. После преплете ръце, за да може тя да стъпи върху тях и да достигне отвора на покрива на асансьора.
Тя не спря да се оплаква.
— Исусе Боже! Помощ! Аз да не съм акробат!
Веднага щом асансьорният техник я пое, Стивън сложи двете си ръце на задника й и я изтласка нагоре.
— По-полека! — изпищя тя. Все пак успя някак си да се изкатери върху покрива, отпусна се изтощена и избоботи със сухо гърло: — Аз съм… един… много уплашен… човек.
— Няма за к’во да се притесняваш — каза техникът. После провери дали въжето е добре завързано под мишниците й и извика силно към отвора на асансьорната шахта: — Вдигай я, Джордж.
Невидимият Джордж — някъде нагоре в шахтата — веднага се зае с работата. Така, увиснала като парцалена кукла, тя беше изтеглена внимателно на четирийсет и седмия етаж. Джордж и други двама до него, които му помагаха, впериха ококорени очи в нея.
— Опала! — изпъшка Лъки. — Направете ми услуга и махнете тия въжета.
Без приказки мъжете бързо развързаха въжетата.
— Има ли някой от вас нещо за пиене? — попита тя с изтънял глас.
Един от мъжете посочи малкия водоскок с питейна вода наблизо. Тя се втурна натам, грабна картонената чаша и три пъти я пълни, докато утоли жаждата си. Чак тогава се огледа наоколо. Коридорът беше осветен със свещи.
— Още няма ток, а?
Мъжете не я чуха, заети със спускането на въжето за Стивън. Лъки взе една свещ и влезе в тоалетната. Закрепи свещта на мивката и се взря в образи си в огледалото.
— Исусе Боже! — изуми се тя. — Приличам на дърта вещица.
Пусна водата и изми лицето си. Почувства се освежена.
Всичко, което сега искаше, беше да си отиде у дома, да вземе гореща вана и да заспи. Поне една седмица.
Дарио замръзна. Някой се опитваше да влезе в апартамента му. Прекъсна избирането на телефона и се огледа за някакво оръжие. Взе една солидна бронзова статуетка и приближи до входната врата.
— Кой е? — попита с възможно най-решителен глас.
Стърженето не престана.
Дарио вдигна статуетката, готов за удар.
Бравата внезапно щракна и вратата се отвори. Той замахна с импровизираното си оръжие, но не успя
