Дали беше още много рано да се обади на Стивън? Обикновено му се обаждаше вечер, в осем и половина. Но днес беше особен ден.
Какво щеше да му каже? За забавното си приключение снощи? Стивън щеше да припадне. По свой особен начин той беше по-консервативен и от Елиът.
Усети рязка болка в лявата си ръка, която не отмина. Това я разтревожи. Артрит, беше казал доктор Митчъл, когато за първи път отиде при него с това оплакване преди месеци.
— Все пак, госпожо Баркли, не сте млада.
Артрит! Май беше същата болест, която беше превърнала в инвалид една жена и накрая я довърши.
Вог обаче не гледаше на нея като на стара жена. Неотдавна бяха публикували нейна снимка на цяла страница със заглавие
На шестдесет и… а още пълна с енергия.
Статията започваше така: Госпожа Елиът Баркли, една от най-екзотичните красавици и домакини на нашето време…
Забеляза, че ръката й трепери, докато отпиваше от сока. Остави чашата на масата и тръгна из своя аранжиран с вкус, изцяло оригинален, десетстаен апартамент.
Аранжиран с вкус… Изцяло оригинален… Това бяха цитати от статията във Вог.
Разтърка очите си с пръсти и помисли да се върне в леглото, но знаеше, че няма да може да заспи.
Кога ли изнудвачът щеше да й позвъни отново?
Дотогава щеше да живее в постоянен страх.
До девет часа сутринта Джино се беше изкъпал, облякъл и беше готов да отпътува. Филаделфия да върви по дяволите. Обади се на Коста и кратко му каза да се срещнат при Пиер, после слезе във фоайето. Там го чакаше управителят на хотела, който го засипа с безброй извинения.
— Господин Сантейнджело, толкова съжалявам за снощи. Колата, която поръчахте, е готова. Ако има нещо, което мога да направя за вас… — той подтичваше до Джино чак до въртящата се врата. Отвън чакаха репортери и фотографи.
— Майната му — закова се на място Джино, — какво е това?
— Вие сте истинска сензация, господин Сантейнджело — с извинителен глас го поласка управителят и изпрати известния си гост до чакащата лимузина.
Джино се опита да прикрие лицето си.
— Спирането на тока е сензация. Джаки Онасис е сензация. Аз съм само един уморен стар човек, който иска да изживее останалата част от живота си в собствената си страна, без да бъде обезпокояван.
Думите му увиснаха във въздуха. Не бяха искрени думи. И всички наоколо го знаеха.
Кери, 1943
Кери имаше рожден ден. Беше вече на трийсет години.
Сузита, Силвър и другите две момичета, които също живееха в апартамента, приготвиха голяма шоколадова торта с трийсет запалени свещи. Беше толкова трогната, че едва не заплака. Нейната първата торта в живота.
Малкият Стивън, в бял копринен костюм, танцуваше, изпаднал в луда радост, а момичетата го прегръщаха и целуваха. Вдигаха патардия до Бога.
— Не е ли най-красивото човече на света? — извика Сузита.
Наистина беше. С млечношоколадова кожа, черна къдрава коса, чипо носле и големи зелени очи. Кери топло го гледаше. Имаше Стивън, а това придаваше смисъл на всичко в живота й. Беше решила да му даде най-доброто.
Сега домът им беше под закрила. Вярно, доста тлъст дял от седмичните приходи отиваха за това, но пък бяха защитени.
— Няма пъдим гангстери — беше настояла Сузита, когато млад мъж вежливо им бе направил предложение за двегодишна защита срещу заплащане, разбира се.
Кери се беше съгласила, въпреки че първият й порив беше да го изхвърли.
— Хайде, бебе — Сузита вдигна Стивън на масата до тортата. — Испей на мама Цестит росден ден, нали си добро момце.
Едно от момичетата се приготви да го снима. Стивън се усмихна, откри няколко зъбчета и започна да пее със звънливо гласче, като произнасяше по детски някои думи.
Очите на Кери се напълниха със сълзи. Не страдаше от това, че не знае кой е баща му. Това някак си правеше Стивън само неин.
Бърнард Даймс седеше в слабо осветения театър и зорко следеше движенията на всеки един от актьорите. С всяка репетиция новото му шоу вървеше напред.
Режисьорът обяви десетминутна почивка и се приближи до него. Започнаха да обсъждат приятелски постановката. Костюмите. Играта на актьорите. Заминаването във Филаделфия, а после и в другите градове на турне.
— Имах интересно преживяване миналата нощ… — започна неочаквано режисьорът.
— Разказвай — внимателно го подкани Бърнард.
— По дяволите, Даймс, дори не знам защо ти споменах за това.
Бърнард отпи от кафето си и изчака, без да настоява повече.
— Е, ще ти го разкажа… Нали знаеш, че си падам малко ексцентричен…
Бърнард се усмихна. Ексцентричността на режисьора не беше тайна за всички негови познати и приятели.
— Ходих до оня бордей, на Трийсет и шеста улица. Някой ми каза за една готина мексиканка, която била специалистка по моята част. И познай кой държи заведението!
— Кой?
— Черната хлапачка, дето беше при нас в хора преди няколко години. Дето избяга… Тогава живееше заедно с Голди. Сещаш ли се?
— Кери ли? — възкликна Бърнард, стомахът го присви.
— Вярно бе, Кери! Казах й: „Какво прави красавица като тебе тук?“ И знаеш ли какво ми отговори? Нищо! Престори се, че не ме е чула. Как ти се струва?
— Хареса ли ти мексиканката? — промени насоката на разговора Бърнард, като се постара да не издаде вълнението си.
— Страхотна! Защо питаш? Съвсем не попада в кръга на изпълнителките, които подбираш.
— Имам нещо наум. Един инвеститор, когото мога да убедя да участва с много пари, ако му препоръчам нещо подобно.
— Наистина ли? Кой е, познавам ли го?
— Ти остави този въпрос на мен. Сами ми запиши адреса, ако се наложи да действам.
Режисьорът му хвърли многозначителен поглед, но написа адреса на визитната картичка, която Бърнард му подаде.
Даймс я прибра в джоба си и не я извади, докато не се прибра вкъщи същата вечер. Тогава внимателно прочете адреса, запомни го, но си каза, че едва ли някога ще отиде там. Отново си помисли за Кери. През всички години, откакто беше напуснала внезапно театъра, той не преставаше да мисли за нея.
Голди не успя с нищо да му помогне в усилията да я открие.
— Не знам защо избяга. Прекарахме една наистина приятна вечер — бяхме заедно с един мой приятел и един много готин негов приятел. Ама тя наистина беше доста странно момиче.
Да, такава беше. Различна. Необикновена.
Внезапно Бърнард стана и излезе. Качи се в колата си и пристигна на адреса на Трийсет и шеста улица. Паркира до сградата и остана в колата, загледан във входа на блока. Много хора влизаха и излизаха. Предимно мъже. Истинска върволица.
