да удари. Някой го сграбчи, подсече краката му със страхотен ритник и го притисна на пода. Статуетката падна от ръцете му.
— Какво… — не довърши въпроса си. Усети между очите си студено желязо.
Дуло на пистолет!
За втори път се оказа пленник в собствения си апартамент.
Доктор Митчъл прегледа внимателно ушите на Кери, даде й успокоително и Елиът я откара у дома.
Трябваше да се изкачат по стълбите до луксозния си апартамент на седемнайсетия етаж. Съпроводи ги едно момче с мощно фенерче, което предостави услугата си срещу долар.
— Частна стопанска инициатива! — пошегува се Елиът и даде на момчето пет долара за неговия труд.
Успокоителното започваше да действа. Кери се почувства сънена, много сънена.
— Трябва да позвъня на Стивън — промърмори тя.
— Забрави за Стивън поне веднъж — скара й се Елиът. — Никакви телефони. Веднага отиваш в леглото.
Тя не възрази.
Джино дълго не можа да заспи. Инцидентът с фоторепортера и оная пикла, стюардесата, опънаха нервите му. Да дойде до вратата му и да се опита да го снима посред нощ. Къде, по дяволите, беше правото му на личен живот? Къде бяха неговите права?
Мъчеше се да заспи, но тази мисъл се блъскаше в главата му заедно с мисълта за Лъки и Дарио и за стария му приятел Коста. Изгаряше от нетърпение отново да ги види. Особено Лъки. Неговата прекрасна, вироглава дъщеря. Лъки… Седем години бяха много време… Много…
Най-накрая заспа.
Лъки излезе от тоалетната точно когато изтеглиха и Стивън от асансьорната шахта.
Той потупа своите спасители с признателност по гърбовете и ги засипа с благодарности, докато развързваха въжетата около тялото му.
Лъки се втренчи в него. Беше достоен за Националната футболна лига. Същински О Джей Симпсън. Дори на мъждукащата светлина от свещите можа да го разбере.
— Здрасти! — каза тя. — Радвам се да те видя.
Той погледна към нея и също остана изненадан. Къде се беше дянала кривозъбата, закръглена блондинка, която си бе представил? Тази стройна млада жена с буйни черни къдрици и прям поглед изглеждаше наистина много дяволита лейди.
Усмихна се.
— Казах ти, че ще го направим.
Тя също се усмихна.
— Като по ноти, а!
— Не изглеждаш, както си те пред…
— Нито ти — прекъсна го тя. — Хей, как ще излезем от сградата.
— Предлагам да тръгнем по аварийните стълби.
Стивън се обърна към Джордж, който сега изтегляше асансьорния техник.
— Да тръгнем по аварийните стълби е единственият начин да се измъкнем, нали?
— Стига да не предпочиташ да полетиш от прозореца.
— Благодаря, момчета. Наистина оценявам това, което направихте.
Единият захапа долната си устна с престорено учудване.
— И на колко ни оценяваш, симпатяго?
— Наистина много.
— Дай му някой долар — изсъска Лъки — и да тръгваме.
— А! — Стивън започна да бърка в задния си джоб и извади десетдоларова банкнота. — ето, пийнете по едно от мен.
Джордж взе банкнотата и заби поглед в нея. После я подаде с отвращение на техника и язвително каза:
— Десет долара, че си скъсахме задниците от дърпане. Ше си земем две бири и ше ги делим на четири.
Лъки отвори чантата си и извади две петдесетачки.
— Ето ви, момчета — после сграбчи ръката на Стивън. — За Бога, да се разкараме.
Той тръгна с нея. Минаха през аварийния изход, но точно преди да поемат по стълбата, той спря и се обърна гневно към нея:
— Кипна ми нервите!
— А?
— Да им даваш толкова пари. На тях им плащат да си вършат работата. Не заслужаваха дори десетте.
— За к’во ги дрънкаш тия за заслужаването? Измъкнаха ни, нали? Спасиха ни от тая шибана черна дупка, от тъмната Индия, за Бога. Заслужават всичко, което поискам да им дам.
— Десет бяха достатъчно — твърдоглаво каза той.
— Десет са обида — отговори тя.
Той й хвърли бърз поглед. Може и да беше дяволита, но си оставаше загадка за него.
— Е? — подсети го тя. — Ще слизаме ли, или ще останем да се бием тук?
— Прави каквото искаш. Да не сме сиамските близнаци?
Сега тя му хвърли бърз поглед. Изглеждаше много добре. По-добре от повечето мъже, които беше виждала. Но пък беше наистина дръпнат и своенравен.
— Хубаво. Тогава ще ти кажа сбогом — метна чантата на рамо и започна да слиза надолу.
Той остана на бетонната площадка. Беше започнало да се развиделява.
— И между другото — достигна до него гласът на Лъки някъде отдолу, — панталонът ти е разкопчан.
Погледна се. Разкопчан беше.
Нахакана жена.
Дарио не смееше да помръдне. Дулото се притискаше в челото му и той се уплаши, че ще се издрайфа.
— Кой си ти? — изръмжа глас.
Кой е той ли? Ама какво ставаше тук?
— Дарио Сантейнджело… — едва успя да си каже името.
— Докажи го!
Едва сега се осмели да отвори очи. Заслепи го светлината на насочено към лицето му фенерче.
— Докажи го! — настоя гласът.
— Аз… живея тук — и млъкна, защото му мина мисълта, че някой е поръчал да го убият… и щом докажеше кой е…
Не можеше да бъде друго. За миг събра цялата си воля. Стисна зъби. Чашата преля. Щом така и така ще го убият… Скочи напред с измъчен рев.
Кери заспа непробудно. Сънува кошмари и рано сутринта се събуди обляна в пот.
Елиът спеше в своята спалня от другата страна на хола.
Посегна да запали лампата до леглото си, но тя не светна — все още нямаше ток. Усещаше пулсираща болка в ушите си, цялото й тяло беше схванато.
Облече халата си, прекоси хола и отиде в кухнята. Малкият електронен часовник до печката показваше седем без петнайсет. Отвори вече размразилия се хладилник и си наля чаша топъл сок от грейпфрут. Ама че електрифициран живот. Не можеше дори да си препече филия в тостера.
