Кери беше стресната от срещата. Бърнард Даймс. След толкова години.
— Моят син — каза бързо. — Ъ-ъ… избягах от театъра заради него. По-късно се омъжих.
Той стрелна очи към безименния пръст на ръката й. Нямаше халка.
— Моите поздравления.
— Благодаря.
И двамата замълчаха. На него му се искаше да й каже: „Искам да съм с теб!“, но устата му не се отваряше. А тя го гледаше така, сякаш е последният човек на земята, когото иска да види.
— Искаш ли да вечеряме някой път заедно? — събра най-накрая кураж той да я попита. — Ще ми бъде много приятно.
Тя отрицателно поклати глава.
— Нали ви казах, че съм омъжена. Но все пак, благодаря.
— Тогава защо не дойдете със съпруга заедно на предпремиерното представление на новото ми шоу. Следващите шест седмици сме на турне, но след това ще има представления цяла седмица…
Слушаше го с половин ухо. Чувстваше се толкова засрамена и разстроена. Ох, Господи! Ако откриеше истината за нея…
— Трябва да тръгвам — прекъсна го тя.
— О, разбира се, да… — но очите му сякаш молеха да не тръгва, да поседи още малко. — Ако някога мога да ти услужа с нещо… Живея в старата си къща.
— Довиждане — тя забърза по улицата, като буташе някак ожесточено количката.
— Мамче! Мамче! — Стивън беше във възторг. — По-бълзо, по-бълзо!
Тя се овладя и задържа крачка. Замисли се над неочакваната среща. Бърнард Даймс я желаеше. Изобщо нямаше съмнение в това. Видя погледа, с който я изпиваше. И Бърнард Даймс беше като всички друго. И все пак различен. Беше много богат.
— Мамче! Шоколад! — помоли Стивън. — Моля… мамче? Моля!
Тя спря пред магазина за захарни изделия и му купи шоколад.
— Не е хубаво за зъбките ти, миличък — каза му с тих, сподавен глас, докато му подаваше шоколада.
— Не хубаво, не хубаво! — изписка Стивън със звънкото си гласче.
Тя въздъхна. Бърнард Даймс искаше тялото й, нищо повече. Не можеше да й помогне. Бонати беше изпратил наркотик, както беше казал, и сега тя трябваше да го продаде. За това трябваше да се безпокои. Сега беше не само проститутка и мадам, но и пласьорка на наркотици.
Погледна Стивън. Цялото му личице бе оклепано с шоколад. Сърцето й се сви. Трябваше да направи нещо.
Джино, 1948–1949
Джино не забрави обещанието си. Купи на Бий най-големия диамантен годежен пръстен, който успя да намери и после започна да чака тя да забременее. Един месец, втори…
Чакаше…
— Лекарят каза, че може би ще минат няколко месеца — обясни му Бий. — Не винаги става веднага. Трябва да го правим често и в определени дни.
Да прави любов в определени дни не беше вълнуващо за Джино. Всъщност, колкото по-често Бий се приближаваше с весела крачка към леглото и с думите:
— Да не съм шибан автомат! — избухна отегчено един ден той. — Правя го, и то добре, но само когато аз го искам!
Приповдигнатото й настроение спадна като спукан балон.
— Лекарят каза…
Прииска му се убие шибания лекар!
Една сутрин Бий беше в кухнята и приготвяше закуската. Не беше много привлекателна сутрин — лицето й лъщеше от някакво мазило, а косата й беше разбъркана.
Марко седеше на масата и четеше роман на Мики Спилейн — „Лично правосъдие“. Книгата явно беше минала през много ръце, беше опърпана, с безброй следи от мръсни пръсти.
Джино замахна и я изби от ръцете му.
— Не пилея цяло състояние за образованието ти, за да ми седиш по цял ден и да четеш боклуци като този!
Марко се изчерви.
— Но тази наистина е добра, Джино.
— Чети Фицджералд, Хемингуей… нещо свястно.
— Колко яйца? — попита Бий с тона на безукорна съпруга.
Джино огледа голямата уютна кухня. Внезапно реши, че мрази апартамента във Вилидж. Скапана работа. Чий го диреше тук?
Бий за втори път го попита колко яйца иска. Лицето й бе обърнато към него и слънцето безпощадно го освети. Изглеждаше стара, повехнала. Исусе Боже! Щом на тези години изглежда така, какво остава…
— Не искам яйца. Не искам нищо. Имам много работа.
Излезе от апартамента и заедно с това излезе от живота й. Повече никога не я видя, но продължи да плаща всичките й сметки. Остави й и диамантения пръстен. Няколко години по-късно научи, че се е омъжила за някакъв счетоводител и заминали за Ню Мексико. Марко, с когото поддържаше връзка, му съобщи това.
Беше освободен от затвора повече от година. Без Бий. Но с процъфтяващ бизнес и млади палави момичета колкото искаше.
Джино се отдаде изцяло на развлечения.
Ситуацията в Лас Вегас беше многообещаваща за него. Някога гола пустош, Лас Вегас беше превърнат от Бъгси Сийгъл в златна мина с отварянето на знаменития хотел „Фламинго“ през хиляда деветстотин четирийсет и шеста година и това негово откритие стана причина да го убият през юни четирийсет и седма. Беше заловен, че присвоява от пая на гангстерите, а за подобна простъпка имаше само едно наказание.
Година след убийството на Сийгъл Мейър Лански финансира построяването на друг луксозен хотел и казино — „Тъндърбърд“. След този буревестник известиха построяването на още няколко хотела.
Джино хареса идеята да се включи в наливането на основите. Притежаваше синдикат от инвеститори, които горещо подкрепиха идеята. Изостреният му нюх в бизнеса категорично наклони везните — Лас Вегас беше най-големия коз в тестето. Къде другаде можеха да бъдат събрани вкупом слънце, пясък и разрешени от закона хазартни игри? И то само на няколко часа път с кола от Лос Анджелис?
Джейк Момчето беше станал важна фигура на Западния бряг. С изключителни възможности и сила. Беше се настанил там, откъдето насилствено бе изведен Бъгси Сийгъл и беше поел нещата в свои ръце. Беше представителен, изглеждаше шик. Беше винаги нащрек и беше приятел с босовете в бизнеса.
Холивуд. Привлекателно име за безброй хора. Домът на Момчето.
Голяма резиденция в Бевърли Хилс с палмова градина, басейн и млада, изгряваща кинозвезда — Пипа Санчес — в леглото.
Джино пристигна тук в една благоуханна утрин.
Момчето го посрещна в бяла „Лагода“-купе, с подвижен покрив, и го закара право в резиденцията си. В къщата имаше специално крило за гости, където отседна Джино.
Всичко беше разкошно по холивудски. Мраморни подове. Бели мебели. Златни кранове в банята.
Джино бе дошъл да обсъди възможностите неговият синдикат да финансира построяването на хотела, който Джейк искаше да издигне във Вегас. Джейк имаше много пари, но не достатъчно, за да започне сам строежа на хотел, струващ стотици милиони долари. Джино беше добре дошъл. Изключително добре дошъл.
— Ще стане най-големият и най-добрият! — заяви с ентусиазъм Джейк. — Искам да се казва „Мираж“.
