позволи да го забележи. Я виж ти в каква красавица се беше превърнала. Източени крака и коса до задника. Шибана работа! Беше първият му късмет от години насам, че успя да я намери.
Изплю дъвката от устата си. Задъвка нова. Каква щастлива случайност — да отиде в онова джаз- заведение преди няколко седмици. Беше се заседял там и беше изпушил една от омайващите цигари, почерпен от музикантите. Неусетно разговорът се беше обърнал за мацки и котенца и за разните работи, които може да се правят с тях. И докато се беше опитал да им пробута своята превъзходна стока — една шестнайсетгодишна шведка, направо да ти вземе акъла — споменаха заведението на Кери. Музикантите му казаха, че това е едно страхотно местенце на Трийсет и шеста улица с момичета, по които на всеки мъж биха потегли лиги. Момичета, които правели всичко — срещу съответното заплащане, разбира се. Били най-страхотният екип в града.
Щом чу името, Лерой моментално загря. Кери. Не можеше да бъде. Но името много рядко се срещаше… След хитро зададен въпрос разбра, че съдържателката на дома е черна. Кери! Какъв щур късмет, ако наистина е тя.
Беше я чакал да излезе. И сега добре я беше огледал… Нямаше никакво съмнение. Беше Кери! Идеше му да крещи от радост. Беше вървял точно след когото трябва.
Той започна да си подсвирква някаква мелодия и да се люлее в ритъма на музиката. Не спираше да дъвче дъвката си. Отдавна нещата вървяха от зле по-зле. Десетте благодатни години в Калифорния, през които продаваше котенца, бяха последвани от шест ужасни в затвора Сен Куентин, където го вкараха, защото неговите кучки го натопиха. Когато го освободиха, избяга от щата, за да не го призоват в армията, и пристигна в добрия стар Ню Йорк. Започна да танцува джаз из разни долнопробни барове и евтини кръчми. Беше открил малката шведка в един евтин ресторант, близо до Таймс Скуеър. Работеше там като сервитьорка. Е, сега сервираше задника й, което беше достатъчно да преживяват — в един скапан апартамент в още по-скапана жилищна сграда без асансьор в Харлем. Не беше животът, който Лерой си представяше, че ще живее. Той караше в Калифорния „Кадилак“, за Бога! И имаше десет момичета. Беше на трийсет и шест. Крайно време беше да се огледа и сериозно да се погрижи за бъдещето. А както му подсказваше опитът, малката племенница Кери беше неговото бъдеще. В края на краищата той я беше научил на всичко, което тя знаеше. А това не означава ли, че му е нещо като длъжница?
Според него беше точно така.
Прикри се зад гърба на една дебелана, докато Кери спря пред една витрина. Кучка! Беше извикала да го пребият! Щеше да си плати за това. Той сам никога не се забъркваше в истории с белите типове. Човек като него винаги си патеше от тях.
Следващия път, когато отидеше при нея, щеше да бъде по-различно.
Следващия път тя щеше да пълзи на колене пред него, щеше да му целува краката… дори да смуче топките му, ако му се прииска.
Имаше план.
Този план щеше безотказно да задейства.
Кери се отдалечи от витрината с количката пред себе си. С малкото хубаво детенце.
Лерой продължи след тях, подсвиркваше си с уста.
Джино, 1949
След слънцето и синьото небе на Лос Анджелис Ню Йорк, макар и през юли, беше задушен, влажен и потискащ. За първи път в живота си Джино се замисли да си купи извънградска къща. Красива, просторна, с зелени площи и цветни лехи. С басейн. Място, където да прекарва края на седмицата. На Лонг Айлънд… може би.
Знаеше вече защо Момчето харесва Лос Анджелис. Той живееше там като крал, заобиколен от красавици и ползваше благата на успеха. С него, както към Бъгси Сийгъл, се отнасяха с респект, но едновременно с това и със страх. Репутацията му на опасен и безмилостен бос създаваше ореол около него. А в Холивуд известността означаваше, че си в голямата игра.
Пипа Санчес беше споделила дискретно с Джино, че Момчето си пада по грубите игрички с жените. Беше свила с безразличие рамене, когато той я попита има ли нещо против това.
— Защо да имам нещо против? Щом съм с Джейк, името ми винаги е в колоните на вестниците. По- добре отколкото да ходя с някой шушумига от киното. Освен това той не го прави умишлено. Така се чувства… силен.
— Значи силен, а? — беше единствената реакция на Джино, но от това разбра, че трябва зорко да държи под око Момчето. Щеше да хвърли много пари в „Мираж“ и искаше да знае къде ще отиде всеки цент. И нямаше по-подходящ човек от Пипа, който да го осведомява за всичко.
Направи й предложение. Срещу заплащане, разбира се, поиска от нея да забрави за лоялността си към Джейк.
Тя се съгласи. Щеше да продължи да живее с Джейк и да уведомява по телефона Джино веднъж седмично.
Скъпоструващо споразумение.
Двамата прекараха дълга, скучна нощ. Едва тлеещата й чувственост не му подейства така, както очакваше. На следващата нощ тя отново беше в леглото на Джейк, а Джино си избра няколко русокоси холивудски красавици, преди да отлети за Ню Йорк с Коста.
Беше взел решение. Не му трябваше постоянна връзка с една жена. Нямаше такава, с която да пожелае да прекара дори седмица, да не говорим за месец-два.
Мисълта да купи къща все по-настойчиво и по-настойчиво го занимаваше. Искаше му се да е резиденция — подобна на тая на Гетсби, където да се забавлява. Не искаше забавления от клубен тип, както в „Клеми“. Харесваше му да бъде домакин и да приема гости. Важни хора да сядат на трапезата му. Даа. Много важни клечки. Да организира невиждани партита, каквито обичаше да организира Клемънтайн Дюк. Сега, когато беше вън от затвора, отново в бизнеса и пълен с пари, около него се стекоха приятели, дори повече отпреди. Понякога се питаше дали сред тях има истински близки хора. Знаеше, че няма. С парите си можеше да купи всичко, но не и истинско приятелство. То не се продаваше. Трябваше да съблюдава максимата никога да не се доверява някому — така никога нямаше да пострада.
Джино знаеше, че това е единственият правилен подход към живота.
Дженифър и Коста Зенокоти наеха за лятото къща близо до нос Монток в източната част на Лонг Айлънд. Не беше нещо особено. Едно комфортно и просторно местенце близо до плажа, с люлка в ухаеща на цветя градина и две местни кучета. Дженифър направо се влюби в нея. Смени градските си дрехи с лятна памучна риза — широка и дълга като чувал — и ходеше боса.
Коста прекарваше края на седмицата там. За него това беше истинска почивка и разтоварване. В мига, когато пристигаше с колата си в петък вечер, напрежението го напускаше и той усещаше тялото си олекнало и подмладено. Да работиш с Джино никак не беше лесно.
Този човек беше като динамо — с остър като бръснач ум. С неизтощима енергия се впусна в сделката в Лас Вегас. Не му трябваха никакви документи — всичко беше в главата му. Разбира се всичко беше оформено според изискванията на закона. Законни документи, подписани от Джино и Момчето. Но рискът беше реален. Риск, който струваше милиони. Но сложеха ли се на кантара печалбите на „Фламинго“ и „Тъндърбърд“, след откриването „Мираж“ щеше да се превърне в печатница за пари.
В края на август Мария пристигна на гости у Коста и Дженифър. Беше оживена, всичко й правеше впечатление и тя постоянно задаваше въпроси, очевидно доволна, че е далеч от дома си.
— Как е Леонора? — попита Дженифър. — Доста време вече не съм я виждала.
— Добре е — отговори Мария и веднага се сети за скандала между родителите й, избухнал по повод нейното заминаване.
— Ще отпразнуваме рождения ти ден с голямо парти — реши Дженифър. — Ще бъде много весело. Познавам много млади хора, които ще поканя.
Мария кимна, но не беше особено въодушевена от идеята. Искаше й се нищо да не й напомня за наближаващия рожден ден. Ставаше на двайсет и една. А на тази възраст трябваше да вземе решение накъде да поеме оттук нататък. Мария обаче нямаше представа какво иска да прави.
