През юли и август, в почивните дни на седмицата, Джино оглеждаше разни къщи — големи и по-малки, самотни вили, имения. Не намираше нищо, което да съвпадне с мечтата му — от зелените ливади на Кънектикът до рядко населените брегове на Лонг Айлънд. Умори се от огледи. А посредниците на недвижими имоти се умориха от него.
В последния неделен ден на август той освободи шофьора и телохранителя си и тръгна сам. Огледа едно огромно имение в Ийст Хемптън — в източната част на Лонг Айлънд, недалеч от Монток. Жената от агенцията за недвижими имоти го разведе наоколо и тържествено обяви:
— Господин Сантейнджело, убедена съм, че точно това е къщата, която е подходяща за вас.
Той внимателно огледа къщата. Да, може би жената беше права. Сградата беше стара, трябваше да се направи основен ремонт. Но пък останалите й предимства направо избодоха очите му. Той не страдаше от липса на пари, за да стегне къщата.
Постройка във викториански стил. Боядисани в бяло колони и балкони, свързани със изящни декоративни решетки. Просторни, многобройни стаи със заоблени еркерни прозорци. Обширна тераса, обикаляща горния етаж.
— Хубава е — каза той.
— Уникална е — много на място каза агентката. — Старата дама, която прекарала целия си живот тук, починала. Затова сега семейството иска да я продаде.
— Доста е занемарена.
— О, да. Цената е съобразена с необходимите ремонти. Но когато се стегне, къщата ще бъде великолепна.
Харесваше му, но не можа веднага да се реши. Беше огледал толкова къщи и се чувстваше малко объркан. Унило побутна с крак няколко счупени стъкла в оранжерията, която се намираше до задната стена на къщата.
— Тук ще отидат много пари, за да се стегне.
— Но всеки цент ще си струва — жената крадешком погледна часовника си. Наближаваше времето, уговорено за оглед с друг купувач. — Е, господин Сантейнджело? Какви са намеренията ви?
— Още не съм сигурен. Ако реша да купя къщата, ще ви изпратя офертата си в понеделник.
— Имайте предвид, че има и други желаещи.
— Понеделник.
— Добре — отново погледна часовника си, този път многозначително. — Извинете ме, но трябва да тръгвам, господин Сантейнджело. Мисля, че вече видяхте всичко.
— Да… Вие тръгвайте, благодаря. Аз ще остана още малко, ще се поразходя в градината.
Когато шумът от колата й заглъхна, той усети тишината и спокойствието наоколо. Чуваше се само чуруликане на птици. Никакъв друг звук. Но защо ли му трябваше спокойствие и тишина? Може би мястото беше твърде тихо и спокойно.
Разходи се из градината. Навсякъде избуяла трева и разцъфтели на воля рози. Опита да си представи как ще изглежда, когато всичко бъде подредено и натъкмено. Една голяма мраморна тераса пред оранжерията. Тенис-корт. Голям басейн… Това имение можеше да се превърне в истинско чудо. Но нещо го възпираше да вземе окончателно решение. Прииска му се да чуе мнението и на някой друг. На Коста и на Дженифър. Дженифър имаше безупречен вкус, можеше само от един поглед да каже как ще изглежда мястото след промените.
Монток беше наблизо.
Ще отскочи до тях с колата и ще ги доведе.
Мария скочи в басейна и преплува състезателно десет дължини. После излезе и се отпусна на дървената скара. Чувстваше се превъзходно. Шестте прекарани дни с Дженифър и Коста бяха истинско щастие за нея. Никакви кавги. Никакви пиянски тиради. Само мир и хармония. И двама души, които се уважаваха един друг.
Тръсна дългата си сребристоруса коса и притвори очи. Слънчевите лъчи погалиха лицето и тялото й. Коста и Дженифър бяха отишли на гости при приятели и щяха да отсъстват целия ден. Предложиха й да ги придружи, но тя отклони поканата с претекста, че я боли главата. Нямаше никакво главоболие. Просто й се искаше един ден да остане сама.
Чу близо до себе си лай. Едното от кучетата яростно джафкаше. Тя протегна ръка и тихо извика:
— Ела тук, момче. Тук!
Кучето изтича бързо при нея, вперило предани очи и въртящо опашка.
Джино спря своя „Мерцедес Конвъртъбъл“ — последен спортен модел, с подвижен покрив — пред къщата в Монток. Чу лай на куче, но не видя друга кола наоколо.
Позвъни на входната врата. Натисна няколко пъти звънеца. Никакъв отговор. Той обиколи малката къща, заслонил с ръка очите си срещу силното слънце. Надникна през прозорците. После тръгна към градината, но пред него изведнъж изскочи рошав шпаньол, който започна яростно да лае срещу него.
В същия миг я видя. Лежеше до басейна. Леонора. Неговата Леонора. Сърцето му започна лудо да бие. Пот обля цялото му тяло. Гърлото му пресъхна.
Замръзна на място и се втренчи в нея. Като хлапе. Като селския малоумник. Преряза го остра болка, когато едва промълви:
— Леонора.
— А? — тя махна ръка от очите си и седна на скарата.
Не беше Леонора.
Беше млада жена, която сякаш беше нейно копие.
Изведнъж осъзна, че това е сигурно дъщеря й, Мария. Коста беше споменал, че момичето ще им гостува.
Почувства се страшно неловко. Как изобщо можа да си помисли, че…
— Вие сте Джино Сантейнджело, нали? — каза тя, стана и бързешком наметна хавлиения халат до нея.
Той дълбоко си пое дъх.
— Да. Откъде знаете кой съм?
— Как откъде? Виждала съм снимката ви във вестниците. И… ви видях на сватбата на Коста и Дженифър — тя смутено се засмя. — Тогава бях дете, не вярвам да ме помните. Аз съм Мария, дъщерята на Леонора.
— Да. Вече не сте дете. Пораснала сте.
По дяволите, не знаеше какво да й каже, чувстваше се като на тръни, а не знаеше защо.
Тя по-плътно загърна халата около себе си и каза:
— Тях ги няма.
— Ъ-ъ?
— Коста и Дженифър — поясни тя.
— А, да — не можеше да откъсне очи от нея. Приликата с Леонора, с онази Леонора, която видя за първи път, беше поразителна. Но… имаше нещо различно. Усещаше го. Нещо, което правеше хлапачката повече от един огледален образ на майката.
Сякаш прочела мислите му, тя каза:
— Помислихте, че съм мама, нали?
— По дяволите, не.
— По дяволите, да.
Тя мило се усмихна, вдигна ръка и отметна назад един мокър кичур, паднал върху челото й.
— Няма значение — продължи тя. — Свикнала съм. Много хора в първия момент занемяват. Тези, които са познавали някога мама. Сега тя изглежда… различно.
Той докосна с пръст белега на бузата си и най-неочаквано й предложи:
— Ще дойдете ли с мен? Искам да ви покажа една къща.
— Къща?
— Да, къща, която мога да купя — не знаеше защо изобщо й го казва. — Хайде, облечете се. Трябва ми
