цялото й тяло.
Запита се дали Бонати знае, че преди е била наркоманка. Ако беше наясно, защо тогава я принуждаваше да продава наркотици? Можеше ли да бъде толкова безчовечен? Или пък беше глупав?
Разбира се, нямаше откъде да знае. Нейното минало беше нейната тайна. Но дали беше така?
Вечерта още не беше напреднала. Имаше малко клиенти. Из апартамента звучеше песен на Франк Синатра. Откакто всички момичета бяха ходили да слушат дребничкият Синатра в „Парамаунт тиътър“, бяха луднали по него. Бяха купили всичките му плочи и сега песните му бяха постоянен музикален фон в една обстановка, в която клиентите идваха и си отиваха.
Кери обичаше по-бавна, по-изразителна музика. Блус. Беси Смит или Били Холидей. Щом чуеше изпълнение на Били, винаги се питаше дали това е същата Били, с която някога бяха при Флорънс Уилямс. Един ден видя снимката й в едно списание и разбра, че е същото момиче. Трепетно стаи тайната дълбоко в сърцето си. Кой би й повярвал, ако тръгнеше да се хвали: „Познавам Били Холидей, някога работехме заедно в един публичен дом в Харлем“.
На вратата се почука. Беше Сузита.
— Някакъв загорял котарак търси те. Не пуснах. Касва добър приятел на теб. На мен исглешда сводник.
— Ще го отпратя — увери я Кери, приглади с ръце жълтата рокля, ушита плътно по тялото й, и излезе от стаята.
Надзърна през шпионката на входната врата. „Сводникът“ на Сузита беше висок, много слаб чернокож мъж в тъмен костюм на райе, който му стоеше като на закачалка, и широкопола шапка. При тях не идваха много чернокожи. Тези, които идваха, обикновено бяха музиканти от популярни състави. Негрите нямаха кураж. Белите мъже не обичаха много-много да се смесват с чернокожи.
Тя открехна вратата, но не свали охранителната верига.
— Мога ли да ти помогна, миличък? — провлачено изговори тя. Обикновено беше много по-лесно да разкараш такива с любезност, отколкото с крясъци. Ако този черен мераклия искаше да чука, щеше да го препрати при Мадам Зоу на Деветдесет и четвърта, където щяха да го приветстват с отворени обятия.
— Искам да видя Кери — тихо каза мъжът.
— Аз съм Кери, миличък, и съм ангажирана за седмици и месеци напред. Но знам едно място, където ще намериш най-сладкото дупенце…
Той се втренчи в нея през пролуката на вратата.
— Леле, да му го начукам… каква шибана изненада! Ти си Кери? — гласът наистина издаваше изненадата му.
— Да, точно аз съм. Сега чуй, човече…
— Аз съм Лерой — гласът му изтъня в радостен фалцет. — Ти помниш ли ме, момиче? Аз съм твоят вуйчо!
Усети, че ще припадне. Ще се срути до самата врата. Лерой. Това не можеше да бъде. Лерой. Не беше възможно… Лерой. Нали негодникът трябваше да е мъртъв!
Името му разбуди в нея кошмарните спомени, които бе погребала в съзнанието си. Лерой. Долното копеле. Гадният ебач…
— Не знам за какво говорите — каза тя спокойно, но сърцето й биеше лудо, до пръсване.
— Ле-рой! — извика той. — Твоят вуйчо, момиче!
— Имате грешка, господине. По-добре си вървете, иначе ще извикам полицията.
— Никъде няма да вървя. Извикай всички шибани ченгета, ако искаш. Аз оставам.
Тя трескаво започна да мисли. Наистина ли беше той? Ако беше, откъде можеше да знае, че това е тя? Колко години оттогава? Шестнайсет… седемнайсет… По онова време тя беше дете, едно нещастно, невръстно момиченце.
— Господине, махайте се оттук.
— Защо? Искам момиче. Имам пари. Мога да си платя.
— Мога да ви изпратя на друго място, където ще ви посрещнат добре. Моите момичета са заети…
— Ще почакам.
— Няма смисъл да чакате.
— Ще почакам.
Мръсен инатчия. Лерой до мозъка на костите си. Тя нямаше да забрави това хленчене до края на живота си.
Сузита приближи до вратата.
— Да исвикам ли охраната? — прошепна тя.
— Да.
Каквото и да кажеше, той не можеше да й навреди. Тръшна вратата под носа му и последва Сузита да извикат някой от горилите на Бонати.
— Мисли, че те поснава? — попита любопитно Сузита.
— Така казва.
— Висдала ли преди?
Кери безучастно сви рамене.
— Никога не съм го виждала.
Сузита се изкикоти.
— Нали каса че е долен сводник.
— Да — съгласи се Кери. Сигурно продължаваше да бъде такъв. Долен сводник. Нейният вуйчо. Единственият й жив роднина. Да си умреш от смях!
Тя влезе във всекидневната и си наля малко бренди в една чаша.
Сузита изтича до входната врата и остана там, с долепено до шпионката око, докато двама от биячите на Бонати дойдоха и със сила разкараха Лерой.
— Няма върне — засмя се доволна Сузита. — Те исхвърлиха като мръсно куце.
След няколко седмици Кери забрави за Лерой. Беше достатъчно заета, за да се замисля, че той е някъде навън. Побоят сигурно го беше изплашил. Страхливото копеле. Искаше й се двете горили на Бонати да са го нарязали на парчета и да са изхвърлили тялото му в Ийст Ривър. Всеки мъж, принудил тринайсетгодишно момиче да проституира за него, не заслужаваше да живее. Ако се върнеше отново, тя сама щеше да го убие.
Тази мисъл й вдъхна кураж. Купи си пистолет от един от своите клиенти и го държеше винаги й беше под ръка. Пораждаше у нея чувство за сила. Дори когато обслужваше някой мъж, вече го правеше с увереността, че тя е тази, която има надмощие. Който и да се качеше отгоре й — дори това да беше най- известният мъж на Америка — докато я чукаше, щеше да се намира на косъм от смъртта. Малкият пистолет винаги беше зареден. Никой не знаеше за него. Само тя. Никой. Дори когато забавляваше Бонати — един от мафиотските босове на Ню Йорк, оръжието й беше наблизо.
Само ако знаеше Бонати! Той, който се движеше по всяко време с трима телохранители. Енцо Бонати, който държеше специални хора, които да опитват храната му преди ядене. Енцо Бонати. Една свиня. Всички бяха свине. И толкова еднакви. Наричаха жените кучки. А те? Нахвърляха се безогледно, за да задоволят гадните си извратени желания.
Мъжете бяха проститутки. Жените поне имаха причина, за да го правят.
Чернокожа кучка! Беше тя, разбира се. С нейната енергична походка и големите цици. Вече не беше дете, но това не му попречи да я разпознае. Все още не беше съвсем изкуфял дъртак.
Е, отначало не беше съвсем сигурен. Нямаше възможност добре да я огледа през полуоткрехнатата врата. Кучка! Дори не отвори шибаната врата и не го пусна да влезе в шибания си дом.
Неоспорим факт беше, че черният кренвирш е по-голям от белия, че мирише по-добре и е твърд по- дълго.
Лерой хихикаше и залиташе по улицата зад Кери, но съблюдаваше известно разстояние. Не биваше да й
