помощта ви, имам нужда от чуждо мнение.
— Далече ли е?
— Какво значение има това? И без друго си лежите тук и нямате никаква работа.
Тя кимна в знак на съгласие. Усети, че е някак странно развълнувана.
— Идвате, нали!
— Да, след минута съм готова.
Втурна се в къщата, полетя по стъпалата нагоре до стаята си и намъкна първата рокля, която й попадна. После среса мократа си коса, като през цялото време се питаше защо се съгласи да тръгне с него.
Големият лош Джино Сантейнджело. Убиец. Гангстер. Престъпник. Ясно помнеше вълнуващия миг, когато я понесе в прегръдката си във вихрен танц по дансинга. Беше на девет години. През изминалите години беше чела за него във вестниците. Все страховити неща. Майка й го наричаше „измет“ и ругаеше Коста, че му е адвокат.
— Идвате ли? — чу гласа му отдолу.
— Да, да — изскочи от стаята си и неудобните й сандали зачаткаха по стълбите.
— Потършувах из кухнята — каза той, — но се надявам, че Джен няма да има нищо против.
Беше взел бутилки кока-кола, една франзела и шунка.
— Ще хапнем там.
— Тогава ще им оставя бележка — каза Мария, — да не би да се върнат по-рано и да се разтревожат, че ме няма.
— Добре.
Отново се втренчи в нея, докато тя пишеше бележката. Изящно красиво лице. Прекрасна копринена коса. Беше толкова чиста, невинна. Привличаше го като магнит. Също като Леонора преди много години. Също като Леонора…
Кери, 1943
Момичето, само кожа и кости, със застинали, широко отворени очи, подута уста и мръсна, сламеножълта коса, която висеше на неравни кичури, гледаше ужасено Лерой.
— Не мога да се грижа за някакво хлапе, човече. Ти луд ли си!
Застанал над нея, уверено стъпил на разкрачените си крака, Лерой замахна силно и я шамароса през лицето.
— Ще правиш, каквото ти казвам. Разбра ли!
Главата й отхвръкна назад от удара, но тя стисна клепачи в усилие да не заплаче.
— Говедо — измърмори тя.
— Какво?
— Казах добре, Лерой. Ясно ми е какво искаш. Но как ще работя, след като ще трябва да се грижа за хлапето?
Той се почеса по корема.
— Тъпа кучка! Кой изобщо ти казва, че ще се грижиш за него. Ще го задържим ден-два… После оная шибана курва, майка му, ще ни плати да си го върне. Тогава си вдигаме чукалата и си живееме живота някъде на топло.
— Флорида? — лицето й грейна. — Винаги съм мечтала да отида там.
— Нямаш проблем, момиче.
Флорида ли? Тоя развъдник на плъхове. Изобщо нямаше намерение да припарва там. Не му пукаше какво й се иска на шведката. Шибаната скитница. Веднъж да пипнеше парите и щеше моментално да я разкара. Нямаше да му е нужна. Беше прекалено отдадена на работата си. Задържаше клиентите в леглото понякога с часове. Не беше като Кери. Кери ги оправяше за пет минути и те си тръгваха задоволени, с усмивка на уста. Каква грешка направи, че я продаде. Сега щеше да къпе задника си в разкош. Но грешката си е грешка. Няма да се връща назад, я! Сега кучката трябваше да му плати. Много пари! Трябваше да плати дълга си към него.
— Ще се върна след няколко часа — каза той. — Приготви всичко необходимо, за да не ти се налага да излизаш поне една седмица.
— Но ти каза ден-два.
Лерой изпъшка.
— Ако нещата не се развият така, както планираме, може да се наложи да останем ден или повече. Трябва да го предвидим. Сега си размърдай задника.
— Аз не…
Той не дочака да чуе какво иска да му каже. Отново я зашлеви и повтори:
— Размърдай шибания си задник!
Тя се подчини.
Лерой се ухили. Наистина знаеше най-добрия начин да ги подчинява на волята си.
Жената, която гледаше Стивън, беше грозна, глупава и много едра. Косата й не беше виждала прическа от месеци, носеше скоби върху кривите си зъби и очила, кацнали на носа й. Външният й вид беше основната причина Кери да я наеме. Тя искаше Стивън да бъде строго възпитаван и затова, ангажирайки обикновената невзрачна жена, беше сигурна, че момичето няма да се заплесва по мъже или пък скоро да се омъжи.
Лерой обаче беше успял да се сближи с момичето още преди седмици по време, когато тя беше отишла да пазарува. Лерой явно притежаваше чар, за който самият той не бе подозирал, защото замая главата на гледачката на Стивън.
Тя беше толкова поласкана, че изведнъж видя света в розови краски. Усмивката не слизаше от устата й, започна диета, купи си нови дрехи.
Всяка неделя вечер — тогава беше свободна — Лерой я водеше на танци или на кино. И от нея научи за Кери и Стивън всичко, което искаше да знае.
Да отвлече Стивън щеше да бъде фасулска работа, все едно да се почерпи с голямо парче торта.
Кери се въртеше в съня си. Изведнъж се стресна и се събуди. Пресегна се към часовника на нощното шкафче и с изненада видя, че е едва десет сутринта. Обикновено спеше до дванайсет и половина, след което взимаше душ и се обличаше. После тръгваше на редовната обедна разходка със Стивън.
Отпусна се по гръб и се протегна като котка в леглото. Още един ден. Още един ден като всички останали.
Имаше много работа. Енцо Бонати изпращаше своя човек всеки понеделник — да вземе парите и да донесе ново количество наркотици. После идваше ред на един служител в полицията, цивилен детектив, който имаше редовен час в три всеки понеделник. Освен това в понеделник се носеха дрехите и бельото в пералнята. В понеделник плащаше и на кварталния полицай.
Тя се сгуши в леглото и се опита отново да заспи. Не успя. Чувстваше се… странно. Не знаеше защо.
Помисли, както всяка сутрин, за наркотиците в гардероба. Какво облекчение щеше да бъде за нея да започне деня с цигара марихуана… И по-късно, вечерта, само няколко смъркания кокаин щяха да й дадат сили за цялата напрегната нощ.
Колко лесно… и колко опасно. Знаеше докъде води всичко това.
Лерой пусна ръка на момичето и опипа задника й. Тя изписка от притеснение, но се почувства щастлива.
— Съвсем скоро, кукло, съвсем скоро. Нали ти обещах…
Тя го погледна през дебелите стъкла на очилата си и само енергично заклати синята количка, в която Стивън безгрижно смучеше палеца си.
Стояха на улицата и си бъбреха. После, някак съвсем естествено Лерой я измести, хвана количката и започна да я бута.
— Имам голяма изненада за теб — каза той.
— Каква?
