— Не знам дали да ти я кажа…
— Каква е? Кажи ми! — очилата й щяха да паднат от носа й от внезапното обръщане на главата й към него. Тя припряно ги намести.
— Добре, добре — засмя се той. — Слушай к’во искам да направиш…
Кери бавно се облече. Странното чувство отново се обади. Усещаше се напрегната, тревожна. Опита да се отърси от него, но то продължаваше да я гложди.
Докато пиеше кафето си, пусна плоча с изпълнение на любимата си Беси Смит. Започна да премисля какви възможности имаше да промени живота си. От деня, в който Стивън започна да разбира, мислеше за това непрекъснато. Но за да се изпълни всичко, което измисляше, трябваха пари. Тя, разбира се, имаше спестени пари, но те нямаше да й стигнат.
Сузита влезе в кухнята и се отпусна в стола до нея.
— Милиска! Скапана съм, толкос много работа…
На Кери не й беше до разговори. Бързаше да види Стивън. Да го прегърне и да го притисне до себе си. Да усети топлината на детското телце, да се успокои с неговата доброта и невинност. Детето растеше. Скоро щеше да стане на пет годинки.
Как да избяга от живота, който водеше. Какво да направи, че Стивън никога да не разбере каква е била майка му, какво е правила…
Момичето, което се грижеше за Стивън, не разочарова Лерой. Повери му количката с детето, сякаш го познаваше от години, и влезе с тромавата си походка в бижутерийния магазин, където — както той й беше казал — я очаква изненадата. Трябваше само да си каже името на мъжа зад щанда.
И тя наистина остана изненадана. Дори сащисана. Когато излезе навън и откри, че Лерой и Стивън са изчезнали.
А той маймунски кривеше лицето си и буташе количката пред себе си с бясна скорост.
— Ного бълзо! Ного бълзо! — писукаше възхитен Стивън.
— Я млъквай, хлапе! — измърмори Лерой. — Сега аз ще се грижа за теб. И аз ти казвам да си затвориш проклетата уста, преди да съм ти я затворил аз.
Джино, 1949
Дженифър отвори входната врата и кучетата заподскачаха около нея. Тя седна на пода и си размениха щедри милувки. Помисли си със съжаление, че скоро ще трябва да напуснат къщата в Монток и да се върнат в града.
— Коста, можем ли да си вземем куче?
Той усети молбата в гласа й. Даде си вид, че обмисля въпроса й, после й каза:
— Защо не.
Веднага го засипа с предложения:
— Може би е добре някой френски пудел, а? Или от онези малки смешни дакели…
— Добра идея — погали я по главата. — А какво ще кажеш за едно айс-кафе и шоколадова торта?
— Не е възможно да си гладен. Часът е едва пет, а ти направо се натъпка на обяд — изуми се Дженифър.
— Гладен съм.
Тя буйно се засмя и тръгна към кухнята. Той я последва, а след него се извървиха двата помияра.
— Къде е Мария? — попита Коста.
В същия миг забеляза бележката на масата. Взе я, прочете я и се намръщи. Без да каже дума я подаде на Дженифър.
— О, мили Боже? Какво ще правим сега? — изохка тя.
Леонора изрично ги бе предупредила, че пуска Мария на Изток само при едно условие. Никога и при никакви обстоятелства тя не биваше да се среща с Джино Сантейнджело.
Коста вдигна безпомощно рамене.
— Не знам — отново прочете бележката с четливия почерк на Мария.
Отивам да разгледам една къща с господин Сантейнджело. Ще се върна по-късно. Любов и целувки. Надявам се, че сте прекарали чудесен ден. М.
Остави внимателно листчето на масата и започна разсеяно да го приглажда с длан.
— Просто не знам.
Дженифър се ядоса.
— Как така не знаеш? Кажи ми честно какво мислиш, че се е случило? Как се е озовал тук? Случайно ли?
— Да. Доколкото познавам Джино, случайно.
— Но ние го канихме да ни дойде на гости цялото лято. Той въобще не дойде.
— Знам.
Спогледаха се.
— Майната му!
Коста избухна в смях.
— Майната му! Ти каза майната му! Никога не съм те чувал да ругаеш, откакто сме женени.
— Е, сега ме чу. Как е могъл да го направи! Леонора ще побеснее.
— Слушай — бързо започна Коста, — не бива да научава. Ще предупредим и Мария. Тя ще разбере. Знае каква е майка й.
Дженифър кимна.
— Добре. Кажи й.
— Няма проблеми.
Дженифър се поотпусна.
— Няма проблеми.
— Хайде, кажи пак „майната му“. Толкова ми хареса да говориш мръсотии.
— Коста!
Джино изкърти с ритник една странична врата, за да могат да влязат в къщата.
— Недей — притесни се Мария.
— Току-що го направих — засмя се той.
— Хм… е, да, направи го — не се сдържа и буйно се разсмя. — Щом е така, мога да я разгледам, нали?
— Ами да. Бъди ми гостенка.
Мария се влюби в старата къща. Обикаляше тичешком помещенията и непрекъснато се възторгваше от това и онова. Страните й се зачервиха. Очите й сияеха.
— Трябва да я купиш — каза тя. — Това е най-хубавата къща, която съм виждала.
— Така ли мислиш?
— Не мисля, така е!
И той погледна на старата къща с нейните възторжени очи. Когато й разказа за плановете си за голяма мраморна тераса и плувен басейн по холивудски образец, тя се ужаси.
— Не! Ще развалиш всичко. Ако искаш басейн, нека бъде обикновен. Не бива да посегнеш на тази природна красота. Не трябва да променяш нищичко. Само я боядисай в бяло и ремонтирай каквото трябва — внезапно усети, че му натрапва мнението си, сякаш това какво ще стане с къщата беше от жизнено значение за нея. — Извинете, господин Сантейнджело — тя прекъсна лудешката обиколка из къщата, — увлякох се. Не ми обръщайте внимание.
Той не можеше да повярва, че тя е на двайсет. Изглеждаше му по-скоро четиринайсетгодишна, толкова свежа и непорочна.
— Хей! — възкликна той и настойчиво я загледа. — Защо е това господин?… Можеш да ми казваш
