Жестът беше толкова невинен. Но сякаш някой го зашлеви през лицето. Тя беше почтено, честно момиче, какво, по дяволите, правеше той с нея?
— Увлякох се — измърмори той. — Съжалявам. Облечи се, дете.
Две яркочервени петна се появиха на бузите й.
— Не съм дете. Аз съм жена. И това, което правехме, ми е съвсем ясно.
— А? Добре, тогава на мен не ми е съвсем ясно, така че облечи си дрехите и ще те откарам обратно.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Обиждаш ме… господин Сантейнджело.
— Хей, какви ги приказваш?
— Ако въобще разбираш нещо от жени, щеше да знаеш, че не можеш да се отнасяш така с мен.
— Как?
— Ами да ме наричаш дете и добро момиче. Знам какво правя и искам да го направя — протегна ръце към него и нежно прошепна: — Моля те.
— Виж… Мария. Това е нещо, което не трябва да се случва.
Очите й широко се отвориха.
— Защо?
— Защото съм много по-голям от теб — усещаше се толкова нелепо в тези гащета. Искаше да се облече и да си тръгне. Най-неочаквано пожела Мария да изчезне от живота му.
— Да не би да искаш да повярвам, че никога не си правил любов с по-млада жена? — недоверчиво попита тя.
— Не казвам това.
— Тогава какво? — настойчиво го погледна, истински озадачена.
А той се втренчи в нея. Беше най-красивото създание, което бе виждал в живота си.
Тя разгада копнежа в очите му и се отпусна по гръб върху тревата.
— Не знам какво е любовта — каза тихо, — но знам със сигурност, че искам да бъдеш първият мъж в живота ми. Искам го. Много.
Той си спомни за Сан Франциско. Спомни си думите на Леонора тогава: „Няма какво да чакаме, Джино…“ Той беше този, който настоя да изчакат. Беше наприказвал куп глупости. Че не трябва да се любят, преди да се оженят. Оказа се, че през цялото време е бил пълен глупак. И сега щеше да го направи отново…
— Мария — сякаш да си даде кураж, гласът му беше груб, — щом наистина искаш…
— Да, Джино! О, да…
Дженифър и Коста чуха колата да спира пред къщата.
Тя стисна ядовито устни. Погледна към часовника си, за да се увери че наистина е дванайсет часа. Посред нощ.
— Успокой се — каза й Коста. — Ето, тя се върна и няма да излиза повече. Ще говоря с Джино, само не се притеснявай.
— Как да не се притеснявам? — сряза го Дженифър. — Побеснявам. Дори не позвъни да ни каже, че ще се прибере толкова късно.
Коста долепи пръст към устните й.
— Шшт.
Външната врата се затръшна. Джино и Мария влязоха. В първия миг четиримата се гледаха втренчено.
Всички страхове на Коста се потвърдиха. Лицата и на двамата бяха зачервени и сияеха като коледни елхи. Джино се хилеше глуповато, а очите на Мария искряха.
— Здрасти-здрасти! — неестествено приповдигнато ги поздрави Джино. — Как е моята любима съпружеска двойка?
Дженифър му подаде сдържано бузата си, когато той се наведе да я целуне.
Коста студено каза:
— Защо не позвъни? Изкарахме си акъла.
Мария ги гледаше виновно.
— Оставих бележка, чичо.
— Да — съгласи се Коста, — бележка, в която пишеш, че ще закъснееш. Но знаеш ли колко е часът?
— Заведох я на ресторант, където сервират морски деликатеси — небрежно каза Джино. — Най-добрият омар, който съм ял някога.
— А, да! — присъедини се към легендата Мария. — Беше чудесен! — погледна към Джино и се усмихна.
Той също й се усмихна и й намигна съзаклятнически.
Коста въздъхна.
— Върви да си легнеш, Мария. Господин Сантейнджело и аз имаме да обсъдим някои делови въпроси.
— Добре — весело каза тя и най-неочаквано добави: — Разрешено ми е да го наричам Джино.
Дженифър стана.
— Ела с мен, скъпа, кажи „лека нощ“. Искам да си поговорим двете с теб.
Мария незабележимо се усмихна на Джино:
— Лека нощ. И… ти благодаря.
Той се ухили.
— Прекарахме чудесен ден, нали?
Сега тя се изчерви.
— Да, чудесен
Коста изчака жените да напуснат стаята и една тогава рязко попита:
— Нещо за пиене?
Джино удобно се настани в стола.
— Да. Едно бренди добре ще ми се отрази.
Коста отиде до бюфета и наля кехлибарената течност в тумбеста чаша. Подаде я на Джино и попита:
— Каква е играта, приятелю.
— А?
Коста се ядоса.
— Не си играй с мен. Познавам те много добре. Майната ти, Джино, какви ги вършиш?
На Коста наистина му беше прекипяло, щом стигна до ругатня. Когато беше ядосан и дори разгневен, лицето му се покриваше с червени петна, а очите му се присвиваха.
— Заведох хлапето да разгледа една къща, която мисля да купувам. После отидохме да вечеряме. Какво толкова е станало? — небрежно обясни Джино.
— Защо Мария? — повиши глас Коста.
— Какво защо Мария? — подразни го Джино.
— Защо с нея?
Джино завъртя чашата и брендито обля стените й.
— Виж, не разбирам за какво говориш…
— Говоря за това, което видях с очите си. Тя ми е племенница, дъщеря е на Леонора, за Бога.
— Така ли? Онази, дето се роди през септември… или декември? — заядливо попита Джино.
Въпросът му завари Коста неподготвен. Той се обърка.
— Ако ти бях казал тогава… реших, че е по-добре да не ти кажа.
— Правилно — Джино се прозя и смени темата. — Ще се намери ли едно легло за мен тук тази нощ. Не ми се кара обратно до града.
— Но ако го направиш, ще ти бъда безкрайно благодарен.
