Стивън ги наблюдаваше притихнал и кротък от своя ъгъл.
Енцо безмилостно удари Кери през лицето. Бузата й пламна.
— Не позволявам на долна курва да ми говори така. Коя си мислиш, че си ти, скапана кучко?
Това я прекърши. Тя силно стисна памучния плат на роклята си.
— Простете ми, господин Бонати.
— Да ти простя? Убивал съм хора за много по-малко от това, което ти направи днес.
Тя притихна.
— Не обичам да ме заплашват. А най-мразя да ме заплашват с ченгетата. Не че можеш да го направиш. Ти нищо не знаеш.
— Съжалявам — едва чуто прошепна тя.
— Разбира се, че съжаляваш. Разполагаше с достатъчно време, за да обмислиш нещата.
— Искам си сина, господин Бонати. Обещахте…
— Нищо не съм обещавал — прекъсна я той. — Казах, че ще изпратя две от момчетата си да се погрижат.
— Ако…
Той отново я прекъсна, вече губеше търпение.
— Ще опитам, ще опитам. Но междувременно може би ще е добре да си вземеш малка почивка.
— Не! — гласът й прозвуча рязко.
— Какво не? — ехидно попита той.
— Никъде не отивам без Стивън.
Той въздъхна.
— Слушай, добре си гледаш работата. Не ти правя четки, когато казвам, че си много ценна за мен. Не ми се ще да те изхвърля на улицата, но ако ми създаваш проблеми, повярвай ми, ще го направя.
Тя съвсем се отчая.
— Господин Бонати! Моля ви… Искам само сина си. Ще направя всичко, каквото поискате от мен. Ще работя само за вас… ще работя всичко…
— Добре де, ще ти върна хлапето, но не искам повече сцени. Разбра ли?
Тя сграбчи ръката му и я целуна.
— О, благодаря ви, господин Бонати. Сигурна съм, че ще го намерите… че ще ми го върнете.
Той свали ципа на панталона си.
— Я го издухай, така и така съм тук — безцеремонно й нареди той.
В първия миг тя не го разбра, но бързо се окопити, коленичи пред него и се залови за работа.
Енцо Бонати беше свиня.
Но беше свиня, която щеше да намери бебето й.
Лерой весело подскачаше по улицата. Спря пред една витрина и се огледа. Това, което видя, му хареса. А щеше да го възхити, когато Кери пристигнеше с мангизите. Нямаше къде да мърда. Щеше да пристигне. Той изобщо не се съмняваше в това.
Влезе в един ресторант с интериора на пътнически вагон и си поръча чаша кафе. После отиде в задната му част, където имаше телефонен автомат с монети, набра номера на нейния публичен дом.
В слушалката се чу писклив глас със силен акцент. Той изкомандва:
— Дай ми Кери!
— Тя е саета тоцно сега, господине.
— Обаждам се за Стивън, миличка. Кажи й да се освободи.
Пискливият глас едва не проглуши ухото му.
— Стивън? Нейният Стивън?
— Дай ми Кери, кучко, преди да съм затворил!
Докато чакаше, започна да си тананика някаква мелодия и едновременно се мъчеше да разчете драсканиците по стената.
Марлийн се чука. Кой не се чука?
Почуди се коя е па тая Марлийн. Може би самата тя го е написала върху стената.
В слушалката прозвуча обезумелият глас на Кери — точно така, както беше очаквал.
— Дай си ми детето! — крещеше неистово тя. — Добре ли е той? Да не си го наранил? Къде е?
Лерой бавно заговори:
— Колко ще платиш, за да си го получиш обратно?
— Кой се обажда? Лерой, ти ли си!
— А, ма ти ме позна. Мислех, че няма да познаеш кой съм. Мислех, че нямаш вуйчо Лерой.
— Ще ти дам всичките си пари. Искам го днес.
— Ама че са ти кипнали лайната! Колко бързо си спомни, момиче.
— Искам да се видим. Къде? Кога?
Нещата се нареждаха по-бързо, отколкото беше очаквал. Бързо реши.
— Утре по обяд в един часа. На площадката на Емпайър Стейт Билдинг.
— Утре ли? — гласът й изневери. — Защо не днес?
— Утре. В един. Донеси пет хиляди зелени, ако искаш да видиш хлапето си живо. И само да си продумала пред някого!
Чу как се разрида. Затвори. Майната й! Щом се беше отнесла така с него, заслужаваше си да се поизмъчи.
Върна се на бара, изпи на една глътка кафето си и излезе с бавна крачка от заведението, без да плати. Никой не извика след него. Никой не го спря. Това беше добро знамение за него.
Енцо Бонати й каза:
— Той сам го направи по-лесно за нас.
Кери кимна унило. Не знаеше дали да се радва, или да съжалява, че Бонати беше чул целия разговор.
— Какво да правя? — прошепна тя.
Той се намръщи.
— Ще отидеш на срещата. Останалото остави на мен.
— Ще ми върнете ли Стивън?
— Утре ще си имаш хлапето. После май ще трябва да се захванем здравата с бизнеса тук. Ще ти изпратя още наркотик. Трябва да го продадеш бързо, накарай тия мърди да го използват.
— Добре, господин Бонати.
— Доволен съм от теб.
Тя го гледаше с незрящи очи. Автоматично каза:
— Благодаря, господин Бонати.
В един часа по обяд Манхатън гъмжеше от народ, излязъл по време на почивката. Лерой изруга, докато влизаше в извисяващия се до небесата Емпайър Стейт Билдинг. Влезе в асансьора и натисна бутона за сто и втория етаж. Още докато се изкачваха нагоре, плувна целия в пот. Ама че идиотско място за среща. Обърса с ръкава на ризата си потта, избила над горната му устна, измъкна от джоба си слънчеви очила с много тъмни стъкла и си ги сложи.
Като че ли цялото човечество беше решило да дойде на разходка тук. Беше истинска лудница. Затърси с очи Кери. Не я откри. Запита се дали тя ще го разпознае. Той я помнеше като слабо черно момиченце с хубави очи и големи цици. Не беше се променила кой знае колко — само изглеждаше много по-добре.
Не успя да види нито едно чернокожо лице. Ако не дойдеше, щеше на живо да одере дребосъка й. Стивън. Ама че шибано име за негър.
Кери стигна до пресечката на Трийсет и четвърта улица и Пето авеню. Беше подранила с половин час, затова реши да убие времето в едно кафене. Седна, но погледът й не се откъсваше от стенния часовник.
