открия „Мираж“ и два пъти в годината ще изнасям двуседмични гастроли.
Когато Джино чу каква сума трябва да му се плати, щеше да припадне.
— Цената си струва до последния цент — настоя Джейк.
— Срещу тези долари можем да си наемем двама Синатра.
— И пет да доведеш, няма да струват колкото Тайни. Няма да привлекат дори половината от хората, които ще се тълпят да гледат Тайни Мартино.
Да. Може би Момчето беше прав.
Джино трябваше да признае, че „Мираж“ е наистина великолепен. Джейк беше свършил работата, за която се бе заловил, много добре, дори повече. Другите хотели във Вегас бледнееха пред „Мираж“. Мраморна настилка. Кристални полилеи. Копринени тапети и завеси. Работниците продължаваха усилено довършителните работи.
— Е? — попита гордо Джейк. — к’во ще кажеш?
— Казвам, че си построил един шибан палат, а не хотел — каза бавно Джино. — Дори нещо повече от палат.
— А? — Момчето моментално застана нащрек. — Какво ще рече това?
— Искам да кажа, че плановете ни бяха „Мираж“ да е широко отворен за хората, за обикновените хора. А как ще стане това с тоя лукс и разкош?
— Ще видиш — бавно и разсъдливо каза Джейк, — че всичко ще се изплати стократно. Когато селяндурите пристигнат във Вегас, ще дойдат право тук.
— Ще дойдат на куково лято.
— Ще дойдат.
Джино имаше достатъчно време да провери дали Момчето краде. Даде указания на Коста да изпрати най-добрите счетоводители да проверят цялата документация. Искаше опис на всяка тухла, на всеки камък. Междувременно можеше да си позволи да забрави всичко и спокойно да изчака. „Мираж“ вече беше погълнал огромни суми, но по думите на Джейк всеки вложен цент си струвал. Няколкостотин хиляди долара повече между приятели не бяха кой знае колко. Джейк беше хитър кучи син. Джино се надяваше, че е достатъчно хитър, за да не се опита да го измами втори път.
Сан Франциско беше задушен, но откъм океана подухваше приятен бриз. Джино се настани в хотел „Феърмонт“ и набра телефонния номер на Леонора.
Обади се домашната прислужница, която попита за името му.
— Ще разговарям с госпожа Грационе. Кажете й, че се обажда много добър приятел от Ню Йорк.
Чакането се проточи. Той започна да барабани по масата.
— Ало, кой е?
Гласът на Леонора. Не можеше да го сбърка.
— Хей, Леонора, Джино се обажда…
Сякаш пренесена по телефонния кабел, усети мълчаливата, мразовита вълна на омразата й. Е, беше по-добро, отколкото да му затвори телефона. Продължи:
— В Сан Франциско съм само за един ден и мисля, че се налага да се видим.
— Защо — гласът й звучеше сякаш се чупеха ледени висулки.
— Защото… ъ-ъ… ами… ще е добре за всички. Не съм ли прав?
— Не особено.
— Ще оценя жеста ти.
— Така ли?
— Да, и то високо.
Отново дълга, тягостна тишина. Той чакаше търпеливо. Накрая тя каза:
— Все същото проклето търпение! Никога не съм мислила…
Той я прекъсна:
— Каквото мислиш за мен, ще ми го кажеш в очите. Мога да дойда у вас да те видя, можеш ти да дойдеш при мен. Кое предпочиташ?
Тонът му беше категоричен. Не търпеше възражения. Може би затова тя неочаквано се предаде:
— Аз ще дойда. Къде си отседнал?
— Във „Феърмонт“. Ще…
Този път тя го прекъсна:
— В бара. В шест — и тресна слушалката.
Джино седеше в бара, пиеше отлежал „Джак Даниълс“ и често поглеждаше часовника си. Минутите си течаха. Беше шест и двайсет и три.
Тя влезе точно след минута. Беше облечена в дълго кожено палто. Норка, отбеляза той. Носеше тъмни очила. Сребристорусата й коса беше грижливо сресана и прибрана на тила в елегантен кок. Тръгна към него без колебание. Седна на високия стол, щракна с пръсти към бармана и поръча:
— Двойно мартини. Много сухо. Без маслини — после се обърна, повдигна тъмните си очила и го погледна право в очите. — Мръсно копеле! — процеди бавно. — Само да знаеш колко те мразя!
Заприлича му на момичетата, които работеха на абонаментно повикване по телефона. Беше гротескна карикатура на онази Леонора от младежките си години. От някогашното мило и невинно лице не беше останало нищо. Само две сини стъклени топчета и стисната подла уста. Пресметна, че е почти на четирийсет. И изглеждаше на толкова.
— Ама че приятен поздрав.
Тя не съблече палтото си. Само го отметна от раменете си. И бързо, с отсечено движение, пъхна в устата си цигара. После се наклони към него за огънче. Той можа да види спускащия се улей между гърдите й от деколтето на маслиненозелената й рокля и да усети уханието на нейния „Шанел 5“. Почувства се неловко.
Запали цигарата й. Тя дръпна дълбоко, издуха дима в лицето му и попита:
— Е? Какво искаш?
В тази ли жена беше влюбен през половината от живота си? За тази ли жена беше мечтал да се ожени? Исусе Боже! Сляп ли е бил?!
— Моите поздравления — бавно каза той. — Вече си баба.
Тя високо се изсмя.
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Все някой трябваше да го направи. След като разбрах, че си изхвърлила Мария от живота си, помислих, че не знаеш.
Тя отново се засмя, толкова високо, че посетителите наоколо се обърнаха и се загледаха в нея.
— Коя е тази Мария? — язвително попита тя.
Той беше възмутен до дъното на душата си.
— Твоята дъщеря. Твоето малко момиче. Сега имаш още едно момиченце. Твоята внучка. Казва се Лъки. Роди се преди три седмици.
Леонора присви очи.
— Нямам дъщеря. Нямам внучка. Разбираш ли, Джино? Те не съществуват.
Той не повиши тон.
— Ти си една проклета кучка!
— О, скъпи, да не би да те разстроих. Теб, великият Джино Сантейнджело. Съжалявам.
Сега той разбра защо беше дошла. Да получи малко удовлетворение, да разиграе малката си мръсна игричка.
— Мария се надява да те чуе — глухо каза той. — Не ми пука какво можеш да поискаш в замяна. Кажи ми и ще го имаш. Само поддържай връзка с дъщеря си. Нека живее с мисълта, че има майка.
— Оу, разбирам. Значи ще получа това, което си поискам, така ли?
— Точно така.
