— Какво великодушие — тя изпи остатъка от мартинито си и бутна празната чаша встрани. — Ще пия още едно, като за начало.
Той даде знак на бармана.
— Хм… — престори се, че обмисля предложението му. — Докъде си готов да стигнеш с това… предложение?
— Каквото поискаш — още по-глухо каза той.
Мразеше я!
— Нека помисля — продължи игричката си тя. — Нова норка… вносна спортна кола… или… Какво ще кажеш за апартамент в Ню Йорк? А? Според теб това много ли е?
Той знаеше, че всичко на този свят си има цена.
— Е? Апартамент в Ню Йорк! — потвърди със стегнато гърло той.
— Добре… — тя даде вид, че се колебае. — Не. Ох, мили Боже, толкова е трудно да реша какво — изгаси цигарата си и веднага извади друга. Повтори същия жалък маниер с навеждането дълбоко напред, за да покаже повече от гърдите си.
Прииска му се да избяга навън и да подиша чист въздух. Повдигна му се от тежкия й парфюм, от дима на цигарите й, от алчността й.
— Реших! — бързо каза тя.
— Какво?
— Едно чукане.
Той зяпна срещу нея. Очите му гледаха тежко и мрачно.
Тя се усмихна.
— Само едно чукане, Джино. Дължиш ми го през всичките тези години.
Той не можеше да повярва на ушите си.
— Ти, пияна кучко. Чуваш ли се какво говориш?
— А ти наистина ли вярваш, че парите ти могат да ме купят!? — слезе от стола и плътно се загърна в коженото си палто. — Не бих ти позволила да ме чукаш, дори да беше последният мъж на земята — очите й святкаха налудничаво. — Когато се ожени за дъщеря ми, тя престана да съществува. Това е! И дори идиот като тебе е длъжен да го проумее!
Той също се изправи.
— А ти знаеш ли какво мога да ти направя?
— Защо не ме заплашиш, както трябва, Джино? — сега гласът й набра ликуваща сила. — Защо не изпратиш някоя от твоите горили? Ти, жалък, дребен престъпник! Разбра ли? Не можеш да ме купиш.
Той пое дълбоко дъх. Помъчи се да мисли само за Мария. Мисли за Мария!, крещеше разумът му. Ако не мислеше за нея, щеше да разкъса Леонора жива. На парчета.
Тя изстреля още няколко оскърбления и излезе. Всички в бара гледаха към него. Той подписа чек за сметката и невъзмутимо напусна заведението. Мария можеше да има всичко, което поиска. Без майката. Нея не можеше да й осигури. Никога повече нямаше да се моли. Никога.
Кери, 1943–1944
Докато бързаше по улицата с количката пред себе си и Стивън в нея, душата на Кери се разкъсваше от крайности. В един миг изпадаше в приповдигнато настроение, че беше успяла да събере кураж и да разчупи всички окови, да ги остави в миналото. Тази еуфория в следващия миг биваше изтласквана от страха, че Бонати ще я открие. Никога отново нямаше да продава тялото си. Никога отново нямаше да понася перверзиите и униженията на случайни мъже. Независимо дали Бърнард Даймс щеше да им помогне или не.
Полека-лека изпадна в някакво състояние на транс. Започна да си припява тихо, не осъзна, че спря и купи захарна пръчка на Стивън. Детето я взе мълчаливо, само големите му зелени очи я гледаха със стаен страх, сякаш беше негов враг. Тя прокле в ума си Лерой. И страстно пожела да си е получил всичко, което заслужава.
От време на време нервно се обръщаше назад и се оглеждаше да не я следят. Не забелязваше нищо тревожно, но за да бъде сигурна влезе в „Мейси“ през един от вход, а излезе през друг. После направи същото и в друг голям магазин — „Гимбълс“, като прелетя като вихрушка през различните секции.
Най-после, поуспокоена, спря такси и помоли шофьора да я закара до пресечка на Пето Авеню, близо до къщата на Бърнард Даймс. Там слезе от таксито. Забави крачка, куражът й я напусна. Какво да му каже?
Спря на половината разстояние до къщата. Започна отново да обмисля дали има други възможности. Почти никакви. Ако отидеше в хотел или се опиташе да напусне града, Бонати щеше да я открие. Не. Единственото й спасение беше да има защитата на уважаван член на обществото. Ако нещата се свеждаха само до нея, тя щеше смело опита всичко и да посрещне всичко. Но не беше сама. Имаше Стивън. Носеше отговорност за неговото благополучие и живот.
Отново закрачи решително. Бързо. Скоро се озова пред къщата на Парк Авеню. Натисна звънеца. Вратата се отвори и пред нея застана познатото лице на Роджър, камериера на Бърнард Даймс. Той настойчиво я погледна, но не беше сигурен, че това действително е тя, Кери.
Кери попита сдържано, спокойно и самоуверено:
— У дома ли е господин Даймс?
— За кого да съобщя, мадам?
— Кери!
— Кери? — веждите му въпросително се вдигнаха. — Той очаква ли ви?
— Да!
Роджър въведе нея и Стивън във вестибюла. Тя си пое дъх и отново се запита какво да каже на Бърнард Даймс.
— Изчакайте минута, мадам — Роджър й говореше някак пресилено вежливо.
Минутата се проточи безкрайно. Навярно Бърнард Даймс не искаше да я приеме. Не искаше да се занимава с евентуалния проблем, който тя щеше да му натресе.
Роджър се върна.
— Заповядайте, моля.
Тя го последва по познатия път към кабинета, със Стивън пред себе си.
Бърнард Даймс стоеше прав зад бюрото си. Ръкавите на копринената му риза бяха навити, а пред него имаше купища разхвърляни документи. Върху орловия му нос се крепяха чифт очила с телени рамки, а посивялата му коса беше разрошена. За първи път го виждаше… неизряден.
— Кери! — тихо възкликна той.
— Господин Даймс… — тя неловко обърна очи към Роджър.
Бърнард веднага погледна часовника си.
— Готов ли е чаят?
— Веднага, сър — Роджър с достойнство се оттегли, докато Бърнард заобикаляше бюрото си.
— Каква приятна изненада! — каза той.
— Радвам се, че е така — очите й шареха из кабинета, тя се страхуваше да го погледне.
— И аз се радвам…
Настъпи дълга, неловка тишина. Без да я зяпа, той успя да я огледа. Изглеждаше уморена, унила и… някак нервна. Приближи се до нея и я хвана за ръката. — Добре ли се чувстваш? — загрижено я попита.
Тя сви рамене, беше на косъм да го излъже и да му каже, че е добре, разбира се, че е добре, но изведнъж цялата й увереност и самообладание се изпариха. Тя стоеше съкрушена пред него — с измъчено лице и пълни със сълзи очи.
— Какво има, Кери? — топлият му глас беше истински ключ за откровение.
Но в стаята влезе Роджър със сребърен поднос. Бърнард побутна количката със Стивън към него и каза:
— Заведи детето долу — после отведе Кери до едно кресло, помогна й да седне и сам се настани срещу нея.
