— Но нали брат й иска да я отведе вкъщи.
— Брат й ли? Дрънканици!
Уайтджак заплашително се надвеси над него.
— Не знам кой си, но…
Доли бързо го сграбчи за ръката, за да го спре.
— Ще почакаме в колата. Не искам никакви разправии… — тя се отказа от намерението да влезе в стаята.
После повлече Уайтджак надолу по стълбището. Люсил ги последва, а след нея тръгна Скот — да се увери, че наистина си тръгват.
Клемънтайн беше объркана.
— Какво става, Джино?
— Ще се разкарат. Бързо!
— Защо?
— Ами защото всеки миг твоят приятел, лекарят, ще вдигна пушилка до бога — за това, че е натъпкана с наркотици, за това, че сигурно е непълнолетна и още куп неща, за които могат да ги тикнат в пандиза.
— Натъпкана с наркотици?
— И още как.
— Собствената си сестра?
— Ама ти да не би да падаш от небето, Клемънтайн. Каква сестра му е тя? Колкото аз съм ти брат.
За миг тя загуби дар слово.
— А, сега разбирам.
Останаха да чакат пред вратата. Не разговаряха, докато не се появи лекарят.
— Момичето е наркоманка — категорично заяви той. — Взела е свръхдоза. Ще трябва да я откараме в болница. Незабавно.
— Ох, не! — изстена Клемънтайн. — Някой да доведе Осуалд. Той ще знае как да постъпи.
— И аз мисля, че знам — каза Джино. — Просто извикай по-бързо линейка.
— Не можем да си го позволим, не разбираш ли? Знаеш ли какво ще стане, като се разчуе?
Джино кимна. Тя имаше своите основания.
— Вижте — каза лекарят притеснено, — момичето е много зле. Трябва да бъде настанено в болница.
— Аз ще я закарам — реши Джино.
— Но тогава няма ли да си помислят, че ти имаш нещо общо с нейното състояние? — попита Клемънтайн.
— Остави ме аз да се безпокоя за това — отговори той. — Хайде, нека я пренесем в моята кола.
— Благодаря ти — прошепна Клемънтайн. — Взел си решение, за което никога няма да съжаляваш!
Сряда, 13 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
— Мисля, че халюцинирам — изстена Лъки. — Или е така, или съвсем съм откачила. Продължава да ми се привижда едно огромно разкошно легло и чаша студен портокалов сок — тя се разходи из асансьора. — Задникът ми се е схванал и страхотно ме боли. А твоят?
Стивън не й отговори.
— Чудесно, благодаря! — имитира гласа му Лъки. — Разбира се, че е така! Задникът ти май е от камък. Не дай си Боже ти да се оплачеш — и зачака да й каже нещо.
Той не го направи.
— Чудя се — продължи тя — дали няма да пипна някоя болест… болежки в асансьор например… нали знаеш, като болежки в гърба от дълго лежане или нещо подобно.
В отговор отново тишина.
— Защо мълчиш като пукал, бе!
Тишина.
— Ти си кучи син, истински задник, чуваш ли? — тя се изправи на крака и се протегна. Трябваше поне малко да се раздвижи, за да не се вкочани съвсем. Исусе Боже! Така ли живееха в единичните килии в затвора. Нищо чудно, че вдигаха такива бунтове в пандиза.
Допря с ръце пръстите на краката си и отново седна. Чувстваше се без капка сили. Беше свалила и нахвърляла на куп всичките си дрехи, за да има на какво да седне. Ха! Каква ли картинка щяха да представляват на сутринта, когато ги измъкват оттук. Щуро забавление за пожарникарите или полицаите… или който дойдеше да ги освободи.
Намерена гола жена в асансьор с чернокож мъж
или това звучеше по-добре:
Лъки Сантейнджело, дъщерята на прочутия Джино Сантейнджело, открита гола с чернокож мъж в асансьор.
Защото той се връщаше, ето защо. И какво мога да направя, по дяволите, когато съм затворена в някакъв шибан асансьор?
Момчето се втурна в кухнята. Крещеше, от устата му бълваха непрекъснато мръсни псувни.
— Ще те пипна, духач такъв! Ще ти отрежа топките и ще ги дам да играят тенис с тях!
Дарио стискаше с побелели пръсти смъртоносния кухненски нож. Острието му сочеше напред в тъмнината, докато той се беше свил на топка в своето убежище зад вратата.
— Хайде, гадно педерастче, покажи се. Знам, че си тук. Знааам! — после се заля в лудешки кикот. — Ще те нарежа като телешки бут, после ще ти опека задника и ще го изям!
Кери стоеше в очакване до магазина за месо на Сто двайсет и пета улица повече от час. Никой не й обръщаше внимание. Дрехите й бяха раздърпани, цялата беше изцапана и наистина изглеждаше ужасно.
Постепенно осъзна, че никой няма намерение да се приближи до нея. Беше сама. И щеше да остане сама. Спирането на тока навярно бе объркало плановете и на изнудвача.
Нагоре по улицата вече припламваше зарево от пожари. Горяха къщи и магазини. Чу и приближаващите се сирени на пожарните коли. Тълпата се юрна към най-близкия пожар и когато пожарникарите се опитаха да гасят пламъците, към тях полетяха бутилки и консервни кутии.
Кери усети, че стомахът я присвива. Всеки момент щеше да повърне. Видя младо момиче, което група гамени изтласкваха в една странична уличка. Видя възрастен мъж, сигурно с рана на главата, защото по лицето му се стичаше кръв. Той едва креташе под тежестта на огромен стереограмофон. Видя как двама мъже му го изтръгват от ръцете и го бият, докато нещастникът падна на земята.
Тя се втурна да бяга.
Щом се отърва от момичето, Джино вдигна слушалката на телефона.
— С кой номер желаете да ви свържа, господине? — попита телефонистката.
Той започна да изброява номерата на Коста в Ню Йорк, но внезапно реши, че няма смисъл да му се обажда. Реши, че е по-добре да не се обажда на никого. Защо да бие камбаната, че си е пристигнал, да вдига властите по тревога и да им покаже къде се намира. Повече от сигурно беше, че телефоните на Коста се подслушваха.
— Оставете — каза той на телефонистката.
Стана, свали ципа на панталона си и ги събу за втори път тази вечер. Не можа да сдържи усмивката си.
Щеше ли някой да повярва, че Джино Овена е отказал на едно голо готино маце? Старият му прякор. От
