години не го бяха наричали така.
Облече пижамата си, сложи пистолета под възглавницата и включи телевизора.
Течеше шоуто на Карсън.
Отпусна се удобно в леглото и се приготви да гледа.
Беше му толкова добре, че отново е в Америка.
— Хей — поде този път по-кротко Лъки, — не мислиш ли, че ще се задушим в тая кутия? Аз май започвам да усещам, че не ми стига въздух.
— Въздух има достатъчно, само е много горещ.
— Аха! Ама ти проговори… Благодаря на Бога за това чудо!
Стивън въздъхна и раздвижи скованите си крайници, без да става от пода на асансьора. Да, Лъки, задникът ме боли, гърбът ми се схвана, краката ми изтръпнаха, искам да се изпикая и съм толкова жаден, че съм готов човек да убия за глътка вода. Но гласно каза:
— Защо си мислиш, че говоренето помага? Очевидно с теб нямаме за какво да си говорим. Нямаме нищо общо. И без това се чувствам толкова неудобно, че не ми е до празни разговори.
— О, много, много ти благодаря! Както знаеш, за спор са нужни двама.
— Е, точно заради това аз си мълча.
— Не ме ли харесваш? — попита тя.
— Лейди, аз дори не те познавам… Дори мисля, че не искам да те познавам.
— Защо?
— Хайде да не започваме пак.
Тя се прозя.
— Но ти ме познаваш.
— Какво имаш предвид?
— Това, че аз те познавам.
— И как така ме познаваш?
Тя се усмихна в тъмнината и включи в оборот уличния си език.
— Надушвам ташаците ти, човече.
Направо го побърка. Той просто онемя.
В асансьора беше непоносимо задушно. Освен това миришеше. На пот и спарено. На мъж и на жена. Вонеше.
— Извинявай — отново се обади тя. Сега гласът й прозвуча меко. — Имам чувството, че полудявам. Колко време мина.
Той не отговори.
Дарио задържа дъха си. Момчето беше до него, можеше да го докосне. Дланите му, които стискаха яко кухненския нож, овлажняха и станаха хлъзгави от избилата пот.
Момчето едва-едва пристъпваше, усещаше, че жертвата му е близо. Вече не крещеше, а монотонно напяваше. Тих, ужасяващ рап.
— Хей, педераст… духач… целуни ми гъза…
В паническия си бяг Кери налетя право в ръцете на един полицай. Мъжът я сграбчи и я разтърси.
— Къде тичаш, негърко?
Не беше наричана негърка от много години. Вдигна поглед към грубото му едро лице, изнесе едната си ръка назад, бързо замахна и го зашлеви с все сила по бузата.
За миг той се стъписа от изненада.
— О, сама си го изпроси, ще си го получиш тогава — закани се той.
Тя се отскубна и отново побягна. Но въпреки добрата си физическа форма, годините си казаха своето. Той лесно я настигна и я хвана.
— Арестувана си, кучко! — каза той и закопча белезниците на ръцете й. — Нападение над полицейски служител по време на изпълнение на служебните му задължения.
— Вие грешите — сподавено изрече тя. — Аз съм госпожа Елиът Баркли.
— Аз пък съм Доли Партън. И какво от това? Не означава, че снасям златни яйца.
Избута я до една полицейска закрита кола, спряна до тротоара, и я натика вътре. Беше пълно с протестиращи чернокожи. Нямаше къде да седне. Остана права, притисната до други задържани.
— Тъпчат ни като говеда! Каква простащина! — надделя над ропота на останалите гласът на много висок мъж. — Какъв позор! Всичко, което бях взел, е само един чифт пантофи. Някой отмъкнаха обувки за шейсет долара… А аз бях взел само едни скапан чифт пантофи…
Млада, красива пуерториканка леко се люлееше и ругаеше тихо със затворени очи.
— Защо… — шепнеше тя на родния си език. — Защо…
Кери си задаваше същия въпрос.
Към два и половина през нощта на вратата на апартамента на Джино в хотела във Филаделфия силно се почука.
Той бавно се отърси от съня, като се питаше къде, по дяволите, се намира. Опипа около себе си и откри часовника си. После облече копринения си халат, сложи пистолета в джоба му и отиде до вратата.
— Кой е? — спокойно попита той, а в същото време си мислеше: Какво правя тук, в някакъв си загубен хотел във Филаделфия? По дяволите!
Отново беше в Америка. В Америка не можеш да правиш каквото ти скимне пред погледите на всички. Не можеш! А когато си Джино Сантейнджело дори не бива!
Джино, 1934
Клемънтайн Дюк беше права. Джино никога не съжали за решението, което взе в онази съдбовна октомврийска нощ през хиляда деветстотин двайсет и осма, на партито на сенатора Дюк и съпругата му. Това беше повратната точка в живота му, която доведе до важни промени в него.
Сега, шест години по-късно, той лежеше в леглото в синята стая за гости в имението на семейство Дюк в Уестчестър. И в съзнанието му изплуваха спомените оттогава.
Той бе закарал чернокожото момиче в болницата. Беше карал като луд. Остави я в приемното отделение и светкавично се измъкна, преди някой да успее да му зададе някакъв въпрос. Какво щеше да стане с нея по-късно, това си беше неин проблем. И без това досега беше срещал достатъчно неудачници.
Клемънтайн Дюк му беше искрено благодарна. Веднага го беше поканила в къщата си в града — да заповяда следващата седмица да обсъдят проблема. На вечеря. Но когато пристигна в къщата, оказа се, че изобщо не става дума за вечеря.
Винаги щеше да помни тази вечер. Бяха само двамата. Без прислуга наоколо. Без сенатора. Градината беше осветена със свещи. Гореше тамян.
Клемънтайн Дюк беше облечена в бяла прозрачна роба. Ах тези нейни дяволити зърна, които просто му вадеха очите. Тя му стисна ръката и прошепна:
— Може би знаеш, че съпругът ми е хомосексуалист.
— Ъ! Какво?
— Хомосексуалист. Мъж, когото мисълта за млечнобелите ми бедра, увити около солидния му корем, не може да развълнува. Точно обратното. Харесва мъже. Обича тесни, стегнати задници. За предпочитане млади. Предимно негърски.
— Искаш да кажеш, че е обратен?
— Е, твоят уличен език е много по-изразителен.
— Исусе Боже! — Джино подсвирна през зъби. — Ти май се майтапиш с мен. Обратните не се женят.
— А защо не? Но тази констатация е по-добре да кажеш на мъжа ми. Мисля, че ще е готов да поспори с теб.
