приятелката си. Обърна се и огледа купчината дрехи, които бяха струпани като ненужни парцали в съблекалнята, която тя ползваше заедно с още четири момичета. — Сузи, може ли Кери да облече за тази вечер полата ти? Мейбъл, мила, нали ще й дадеш твоите обувки с каишки, онези с осемсантиметровите токчета? Моля те!
Голди бързо убеди колежките си. Накрая Кери се оказа облечена в тясната черна пола на Сузи, обута с обувките на Мейбъл и с бялата блуза с лодка деколте, което оголваше раменете, на Голди.
— Хм — Голди отстъпи крачка назад и критично я огледа. — Добре. Много добре. Хем си секси, хем си изискана. Ама налага ли се да носиш косата си прибрана на тила? Защо не я пуснеш?
Кери се подчини. Защо не? Не й беше безразлично, че ще прекара вечерта навън. Вълнуваше се. Разреса дългата си до кръста коса и я прихвана над едното ухо с бяло цвете.
— Изглеждаш страхотно! — възхити се искрено Голди. — Ей, да си държиш ръцете по-далеч от Мел, чу ли!
Дискретно тихо почукване на вратата на съблекалнята извести съботното вечерно посещение на Бърнард Даймс. Той влезе усмихнат и кимна на всички в тясното разхвърляно помещение. После подаде на Голди изящно увит подарък.
Тя започна да го отвива, като охкаше и ахкаше, макар че знаеше, че са шоколади. Той никога не забравяше рождените им дни и винаги им подаряваше шоколади.
— Мм — измърка Голди, — чудесни са. Благодаря ви — запърха с дългите си изкуствени мигли. — Ще трупна килограми точно там, където не трябва.
Той хвърли поглед към Кери. Изглеждаше различно от друг път. И чак тогава осъзна, че очевидно е облечена за излизане. Остана разочарован. Този път беше твърдо решил, че тази вечер ще я покани на вечеря. Е, не е болка за умиране. Беше чакал с месеци. Щеше да почака още една седмица.
Отвън, до входа към сцената, Мел чакаше нетърпеливо.
Приятелят му Фреди, който действително беше много привлекателен и знаеше това, каза:
— Надявам се, че ще е много висока. Нали знаеш че си падам по високи момичета.
— Какво ти пука. Нали излиза с теб? — отвърна Мел небрежно. — Ако поне малко прилича на Голди, значи ще е истинско бижу и цялата ще е твоя.
— Не мога да чакам повече! Не съм спал с момиче от два дни.
Голди и Кери излязоха от театъра.
— Непременно поръчай шампанско — прошепна Голди. — Това ги кара да мислят, че си нещо специално.
Мел и Фреди решително тръгнаха към тях.
— Здрасти, момчета — поздрави Голди, като наподобяваше — доколкото може — интонацията на Мей Уест.
— Честит рожден ден, красавице! — каза Мел, привлече я в мечешка прегръдка и настървено я зацелува по устата.
Кери и Фреди крадешком се оглеждаха един друг.
— Ама и ти си един! — Голди шеговито скастри Мел и се измъкна от прегръдката му. — Размаза ми червилото, трябваше да бъдеш по-внимателен — после се усмихна на Фреди. — Здравей, аз съм Голди. А това е Кери — твоята мечта за тази вечер. Не си ли истински късметлия?
Изражението на Фреди не беше на човек, който се чувства късметлия. Той кимна отсечено на Кери и четиримата тръгнаха към колата на Мел, спряна по-надолу до тротоара.
Щом стигнаха, Мел отвори вратите. Голди се настани на предната седалка, а Кери седна отзад. Мел и Фреди останаха навън.
— Какво става с теб? — Кери чу Мел да пита Фреди.
— Исусе! — тихо възкликна Фреди. — Та тя е една скапана чернилка!
— И какво от това? — сериозно отговори Мел. — Никога ли не си чувал за черни пудинги?
— Чувал съм — отговори Фреди, — но никога не съм излизал с такива.
— Хайде, хайде — засмя се Мел. — Изпускаме ценни минути от веселбата.
Двамата се качиха в колата и потеглиха.
Кери седеше и нещастно надничаше през прозореца. Презрителните им думи гърмяха в ушите й.
Скапана чернилка.
Черен пудинг.
Очите й се напълниха с горчиви сълзи, които се стекоха по бузите й. Задържа главата си обърната към прозореца, за да не забележат, че плаче.
Голди и Мел си бъбреха весело на предната седалка. Фреди седеше като статуя до нея. Няколко пъти се покашля. Най-после й каза:
— Значи ти и Голди живеете в един апартамент?
— Да — отговори Кери с тайната надежда, че гласът не издава мъката й. По никакъв начин не искаше той да разбере, че е разстроена. Ако се досетеше, че е чула разговора му с Мел, това само щеше да влоши нещата още повече. Реши, че може да си измисли някаква причина и да се измъкне. — Знаеш ли, изведнъж ужасно ме заболя главата. Може би просто трябва да се прибера…
Голди я чу и реагира незабавно.
— Не признавам нищо! Шест месеца ми трябваха да те навия да излезеш и сега ще останеш. Няма да те пуснем да се прибереш. Нали, Мел?
— Нали! — ентусиазирано потвърди той.
Кери се отпусна в седалката. Нямаше измъкване.
Започнаха вечерта в малко заведение с музика на Петдесет и втора улица. Свиреха джаз, лееше се шампанско.
Голди беше в прекрасно настроение. Беше неудържима. И когато Кери заяви, че ще си поръча плодов сок, направо се нахвърли срещу нея:
— Хей, пиленце, слушай! Днес имам рожден ден и искам да се забавлявам. Ако не престанеш да се цупиш, ще развалиш всичко. Сега си поръчай шампанско, за Бога, и се усмихни!
Кери се подчини. Беше забравила резливия вкус на шампанското, въпреки че навремето Уайтджак в честите пристъпи на щедрост го купуваше заедно с кофата с лед. Допусна, че от една чаша няма да върже кънките. Освен това някак трябваше да изкара вечерта.
След първата чаша пристигна втора. После трета… После се преместиха в друго заведение, където пиха пенливо бяло дайкири, което беше толкова приятно, че тя изпи поне четири. Успокояваше се, че мъничките дози няма да й навредят.
Когато влязоха в „Клеми“, четиримата все още не бяха съвсем пияни. Кери и Фреди бяха станали най- добри приятели — кикотеха се, закачаха се, танцуваха. И когато ръцете му — случайно или нарочно — се озоваха върху гърдите й и леко ги погалиха, тя изобщо не възрази. Чувстваше свободна. Жива. За първи път от години усещаше, че живее.
— Ти си страхотна, знаеш ли? — изфъфли Фреди.
Тя му отговори с прегръдка. Сключи ръце зад врата му и го погледна право в очите. Казаното с презрение за нея вече не гърмеше в ушите й.
— Благодаря ти — искрено откликна тя. Отдавна, много отдавна никой не й го беше казвал.
— Нали ми вярваш! Страхотна си! — настоя Фреди, сякаш очакваше тя да спори с него. — Наистина.
— Хей — Голди я побутна с лакът. — Виждаш ли оня там? Това е Джино Сантейнджело. „Клеми“ е негово заведение. Веднъж се запознах с него. Той наистина е лошо момче.
Кери извъртя очи, за да го види.
— Колко лоши момчета имах по мое време — изфука се тя.
— Кери! — изкикоти се изумена Голди. — Никога не съм те виждала такава!
— Ти нищо не знаеш — някак гордо отговори Кери.
Голди сръга Мел.
— Нали ти казах! Бомба е!
Мел се ухили.
