Клаудия беше на двадесет и една години и работеше като шивачка в едно съседно село. Живееше в дома си с петимата си братя и сестри. Беше учила английски в училище.
— Татко ми… той ми има доверие — каза тя на развален английски. — Той не доверие на други. Сега аз чувам твоята история… Не съм сигурна какво мисля.
Няколко часа след като я хвана през онзи първи ден, Лени беше принуден да я пусне — но само след като дълго говориха. Беше се опитал да й обясни кой е, че е бил отвлечен и на кого точно да се обади в Америка. Беше й дал телефонния номер на Лъки.
— Невъзможно — беше казала тя.
— Защо? — беше поискал да знае той.
— Невъзможно — беше повторила тя.
Преди да напусне пещерата, я беше накарал да обещае, че ще се върне, че ще му помогне.
— Трябва да намериш начин да сваля тази верига от глезена си. Трябва, Клаудия, иначе те ще ме оставят да умра тук.
Тя се беше върнала на другия ден; донесе му две цигари, една ябълка и кутия кибрит. Безценни съкровища.
Сега идваше при него всеки ден, носеше му каквото може и разговаряше с него. Той научи всичко за живота й в малкото селце, където нямаше дори кино, за приятеля й, когото баща й мразеше, и за противния й по-голям брат, когото — според нея — всички мразеха.
— Трябва да намериш телефон — молеше я той. — Да се обадиш за помощ…
— Не — каза тя и поклати глава. — Татко ще знае — аз бях. Трябва да ти помогна по моя начин.
— И кога ще стане това? — грубо попита той. — Ще полудея, хванат в този капан.
— Бъди търпелив, Лени. Ще ти помогна. Моето обещание.
— Кога, Клаудия, кога?
— Един ден искам да отида в Америка — очите й заблестяха при тази мисъл.
— Помогни ми и аз също ще ти помогна — увери я Лени.
На следващия ден тя му донесе грубо нарисувана карта.
— Когато взема ключа, ще го донеса. Тръгваш веднага. Аз връщам ключа, преди татко да разбере — липсва. Ти следваш картата.
— Защо ти не можеш да ме изведеш оттук?
— Не — тя поклати глава и дългата й коса се развя около красивото й, невинно лице. — Аз отивам в моето село. Ти пътуваш по друг път. Те тръгват след тебе.
— Кога можем да го направим?
— През уикенд мой татко пие бира… Той спи. Опитвам се да взема ключ.
Само още няколко дена. Той не можеше да повярва. Само още няколко дена и може би щеше да бъде свободен.
ГЛАВА 52
След като гостите се събраха в трапезарията на семейство Столи, Мики хвана Абигейл.
— Уредих го — каза той, доволен от себе си. — Дадох на онова хлапе Санто сто долара и му казах да заведе Табита на кино и после да отидат да ядат хамбургери.
Абигейл се намръщи.
— А какво ще каже Дона?
— На кого му пука? Ако мислиш дъщеря ми да седи на масата ни, облечена по този начин…
— А Санто съгласен ли е с това?
— Той взе парите, нали?
— Щом ти го казваш — произнесе Абигейл с едва прикрита въздишка. — По-добре тогава да махна местата им.
— Вече казах на прислужницата да го направи.
— Благодаря ти, Мики.
Той й намигна.
— С всичко се оправям.
— Да, така е — съгласи се Абигейл и кимна. Беше твърде възможно Мики да е прав — ако Табита я нямаше, тя щеше да бъде по-спокойна, въпреки че събралата се тази вечер група гости не беше нейният идеал.
Вече можеше да определи местата. Тя щеше да седне между Купър и Джони Романо — на най-добрите места около масата; Мики щеше да има за съседки Лесли и Дона Ландсман. Щеше да постави Лъки между Винъс и Алекс, а от другата му страна — Тин Лий — да видим той как щеше да се справи с това. Джордж беше до Тин Лий, а от другата страна на Лесли — Джеф, след това — Вероника.
Помисли си, че като цяло е свършила майсторска работа. Никога не беше лесно да се определят местата, но на Абигейл й харесваше да мисли, че се справя.
Алекс хвана ръката на Лъки, докато влизаха в трапезарията, а Тин Лий се влачеше нещастна след тях.
— Не искам да съм тук — прошепна Лъки. — Ама изобщо.
— Ти си тук — приеми го — каза Алекс.
— Никой не може да ме принуди да правя нещо, което не искам.
— Правиш ми услуга — настоятелно произнесе той. — В края на краищата, аз дойдох с тебе на срещата ти с Рико.
— Никой не ти е опирал пищов в чатала — дръзко отвърна тя. — Ти пожела.
Той я насочи другаде.
— Как смяташ да се справиш с тази ситуация?
— Може би ще отлетя за Париж — небрежно каза тя. — А, не, Алекс, не можеш да дойдеш с мене. Това пътуване ще бъде соло.
— И ще прелетиш целия този път на риск?
— Не, не на риск. Вече се обадих на Буги, той ще включи няколко души в проучването.
— А Буги е…?
— Частният ми детектив. Много е умен — може да открие всичко за всекиго.
— Ти си имаш свой собствен частен детектив?
— Трябва да се срещна лице в лице с тази жена. Всички знаем, че с пари могат да се купят повечето неща. Сигурна съм, че и тя може да бъде купена.
— Защо не почакаш, докато твоят човек не събере някаква достоверна информация?
— Това трябва да го направя сега.
— Много си импулсивна.
— Виж я — Лъки кимна презрително към Дона, която тъкмо влизаше в трапезарията. — Помня, когато Сантино накара да му я доведат от Сицилия. Беше селянка, която не можеше да каже и една дума на английски. Знаеш ли, че бях на тяхната сватба?
— Каквото и да е станало, трябва да се възхитиш на това, което е постигнала.
— Майната ти, Алекс! — Лъки рязко се извърна към него. — Та тя е убийца. Няма да се възхищавам на нищо, свързано с нея, нито пък трябва да го правиш ти.
— Не исках да кажа…
— Не ми пука какво искаше да кажеш. Върви се погрижи за приятелката си — тя се чувства пренебрегната.
Мики хвана Лъки, преди тя да седне на масата.
