остане, но тя не беше в настроение. Гадеше й се от това, да седи на една маса с Дона Ландсман. Да диша един и същи въздух с нея беше започнало да я задушава.
Дона Ландсман беше убила Лени. Тя не заслужаваше да живее.
По-рано, когато беше говорила с Буги, той й беше казал, че има новини за акционерите. Тя беше уредила да се срещнат по-късно в дома й.
Докато караха по магистралата, откри, че мисли за Алекс. Той беше интересен, талантлив и привлекателен. Беше предизвикателство. Колкото повече време прекарваше с него, толкова повече усещаше, че хлътва. Това не беше добре — тя още не беше готова за връзка.
Зачуди се какво правят децата й. Сърцето й се късаше при мисълта, че никога повече няма да видят Лени. Въпреки че знаеше, че за тях е по-безопасно да са извън страната, те постоянно й липсваха. Децата бяха толкова гъвкави — всеки ден минаваха през какво ли не. И сега вероятно си прекарваха чудесно.
Когато се прибра в къщи, охраната й махна, докато минаваше покрай гаража.
Буги вече я чакаше — седеше в кухнята и гледаше Си Ен Ен. Той изключи телевизора и скочи, когато тя влезе.
— Да отидем в дневната — предложи тя, нетърпелива да чуе какво имаше да й казва той.
Седнаха на канапето и Буги започна да говори.
— Отне ни известно време — каза той, — но най-накрая открихме коя е госпожа Сморг.
— Да? — Лъки неспокойно почукваше с пръсти по масичката за кафе.
Издълженото лице на Буги беше безизразно.
— Инга Сморг — бившата Инга Ървинг — е настоящата госпожа Ейб Пантър.
Лъки беше шокирана. Инга. Съпругата на Ейб. Това беше голяма изненада.
Ейб щеше да получи удар, ако разбереше, че Инга е допринесла да я изхвърлят от студиото. Инга трябваше да е купила акциите зад гърба на Ейб — като застрахователна полица. Безчувствената шведка винаги беше ревнувала Лъки, задето е толкова близка с Ейб, така че когато се беше стигнало до гласуване, Инга бе избрала да не я подкрепи.
— А какво става с „Конкуест инвестмънтс“? — попита тя и посегна да си вземе цигара от пакета на масата. Порокът й вече беше неконтролируем.
— Още една от малките тайни на госпожа Сморг — отговори Буги. — Тя и Мортън Шарки са партньори. „Конкуест“ им принадлежи — петдесет на петдесет.
— Да не искаш да кажеш, че заедно контролират бахамската компания? И че Ейб не знае нищо за това?
— Точно така. Тя се подвизава под същото име, което е било в паспорта й, преди да се омъжи за Ейб.
— Значи — замисли се Лъки, — ако мога да накарам Инга и Мортън да гласуват в моя полза, ще имам достатъчно сила, за да си върна студиото?
— Определено това е начинът.
— Лесно е, Буги. Всичко, което трябва да направя, е да съобщя на Ейб какво става.
— Внимавай, Лъки — Ейб е стар човек. Не трябва да го караш да се вълнува.
— Първо ще говоря с Инга. Може би ако я заплаша, че ще кажа на Ейб, ще бъде достатъчно, за да я накарам да промени мнението си. — Тя стана и отиде до прозореца. — Добре, сега ми разкажи за блондинката от Париж.
— Името й е Даниела Дион. Много скъпо момиче на повикване, което работи за една известна френска мадам — мадам Померан, жена, която знае как да доставя красиви момичета на политици и на посещаващи страната големци.
— Това пасва.
— Даниела е истинска професионалистка. Занимава се с това от петнадесетгодишна — вече осем години. Известно време била любовница на осемдесетгодишен индустриалец — докато той умрял. Завещал й пари, съпругата му оспорила завещанието. Накрая Даниела останала без нищо и се върнала в бизнеса преди две години.
— Кога мога да я видя?
— За двадесет хиляди долара плюс всички разноски тя ще долети в Лос Анджелис, ако има ангажимент.
— Уреди го.
— Вече го направих. Тя ще бъде тук след два дена. Остана с впечатлението, че някакъв приятел купува времето й като подарък за рождения ден на Джони Романо.
— Много изобретателно, Буги.
— Трябваше да съм сигурен, че ще дойде.
Лъки се засмя сухо.
— За двадесет хиляди на ден е слабо вероятно да откаже. Това е най-скъпото чукане, за което някога съм чувала.
— Има жени, които струват още повече — многознайно се обади Буги.
Лъки издуха дим срещу тавана.
— Откога си станал такъв експерт?
Нона и Бриджит седяха в хотелската си стая и спореха дали да наемат кола, да отидат до дома на Лъки и да я изненадат, или първо да й телефонират.
— Гласувам за телефона — каза Бриджит. — Твърде късно е, за да тръгваме за там.
Истината беше, че никак не бързаше да разкаже историята си на Лъки. Чувстваше се глупаво, беше объркана и изобщо нямаше представа как Лъки би могла да уреди това.
Нона й подаде слушалката.
— Давай тогава — настоя тя. — Обзалагам се, че още е на крака.
Бриджит плахо набра номера на Лъки.
— Познай къде съм — ясно произнесе тя, когато се обади Лъки.
— Тук?
— Откъде знаеш?
— Ами когато някой каже: „Познай къде съм“, можеш да си сигурен, че е точно зад ъгъла. Какво правиш тук?
— Ъъъ… Трябваше да дойда за един ангажимент. В „Хилтън“ съм с Нона.
— Защо сте на хотел, когато можехте да дойдете у дома?
— Не искахме да те безпокоим. Пък и къщата ти е пълна с децата и всичко останало.
— Децата са в Европа с Боби.
— Не го знаех.
— Може би ако се обаждаше по-често, щеше да знаеш.
— Ъъъ… Лъки… Нона и аз си мислехме — можем ли да обядваме утре заедно?
— Не е най-удобното време за мене. Какво ще кажете да вечеряме утре в къщи?
— Става.
— И ако си промениш мнението — добави Лъки, — ела у нас. Остани за събота и неделя.
— Тук сме само за един ден.
— Ще изпратя кола. Ще ви чака пред хотела в пет и половина.
— Не използвай истинското ми име. Сега се казвам Бриджит Браун.
— Разбирам — каза Лъки и се зачуди защо Бриджит звучи толкова остро. — Ще се видим утре, скъпа.
— Тя искаше да отседнем при нея — каза Бриджит, след като затвори телефона.
— И ти защо не каза „да“? — попита Нона. — Можехме да прекараме утрешния ден на брега.
— Мислех си да отидем на пазар, да похарчим малко пари.
— О, Бриджит, Бриджит — какво ще правя с тебе?
— Пазаруването е терапия, Нона.
