— Не завърши ли току-що един филм с Купър?
— Да. И той ще бъде велик. Защо не намериш друг сценарий за нас двамата? На екрана си пасваме направо сензационно.
— Да — и той си помисли, че именно това чакаше. — Идеята не е лоша. Ако попадна на нещо такова, ще направиш ли по-скоро него, отколкото „Гангстери“?
— Да — каза тя. — Стига да е с Купър.
— Хубава романтична комедия, нали?
— Отлично.
— Определено ще се заема с това. Ела да обядваме в студиото.
— С удоволствие, Мики.
— Междувременно откарай неудачника в къщи. Не искам да ми се излежава по канапетата.
— Чувам телефона да звъни — пропя Табита съвсем не на себе си. Двамата се бяха проснали в средата на леглото на Санто, надрусани до дупка.
След като бяха пристигнали в дома му, си бяха поделили още една цигара марихуана. След това Табита беше обърнала стаята му наопаки, търсейки нещо по-силно.
Той си спомни за хероина, който му беше продал Мохамед.
— Момичетата си падат — беше казал Мохамед.
Табита беше момиче. Имаше малки остри гърди, почти разголени от оскъдното й бюстие. Той нямаше нищо против да ги пипне — никога не беше пипал истинско момиче. Така че те изпушиха и хероина и се понесоха на красив син облак над света, наблюдавайки всички останали отгоре.
Санто беше преизпълнен с добри чувства. Всичко беше толкова хубаво, а той беше толкова радостен. Ау! Табита се чувстваше по същия начин. И двамата бяха тихи и мирни и им се стори съвсем естествено да свалят дрехите си и да се замерят един друг с тях, пищейки и смеейки се.
Санто продължаваше да мисли за Винъс на вечерята — за сините й очи, русата коса и за това, как изглеждаше в дръзката си червена рокля.
Той се съблече, погледна надолу и не можа да повярва колко се е втвърдил. Членът му напомняше ракета, готова за излитане. Преди да го осъзнае, Табита вече седеше отгоре му и те го правеха. Тя се движеше бързо, яздейки го като кон. Всичко, което можеше да види, беше как малките й остри гърди и пъпът й със златната халка подскачаха нагоре-надолу. Това му взе акъла. Когато тя падна от него, двамата избухнаха в неконтролируем смях и се затъркаляха по леглото.
Той се зачуди дали да не й покаже колекцията си, може би да й прочете някои от писмата, които беше изпратил на Винъс и на които прилежно беше направил копия. Нещо му подсказа, че тя може и да ревнува. Нямаше да му е от полза, ако тя и Винъс започнеха да се бият за него.
— Не си лош, Санто — неохотно каза Табита и протегна ръце. — Трябва да го направим пак.
— Винаги, когато кажеш.
— Умирам от глад — и тя скочи от леглото.
Те се втурнаха голи към долния етаж и нападнаха хладилника в кухнята. За щастие, прислужниците се бяха оттеглили за през нощта в техните отделени от главната къща квартири зад басейна.
— Къде е спалнята на родителите ти?
Той я заведе в стаята на Дона. Тя се хвърли в средата на огромното старомодно легло с четири колони отстрани и запрати по Санто бродираните кадифени възглавнички, като през цялото време се смееше високо и пронизително.
— Как ще разчистим всичко това? — загрижи се той за момент. — Майка ми ще разбере, че сме били в стаята й.
— На кого му пука? — безгрижно се обади Табита. — Ела тук. Да го направим отново в нейното легло.
Той нямаше нужда да бъде убеждаван дълго.
Сега те отново бяха в неговата стая и телефонът звънеше.
— Зарежи го — каза той и сграбчи острите малки гърди.
— Сигурен ли си?
— Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
Той слезе от леглото и се отправи към заключения си гардероб.
— Какво? — нетърпеливо повтори Табита.
След като отключи гардероба, той бръкна отзад и измъкна новата си ценна собственост.
— Майната му! — възкликна тя. — Това е голяма пушка.
— Най-добрата, с която да ги убия — отговори Санто и се разхили като някакъв маниак.
— Ъ? — примигна бързо Табита.
— Някой ден — похвали се Санто — смятам да пръсна шибаните им глави!
ГЛАВА 55
Джони Романо не беше толкова настоятелен, колкото си беше мислила Винъс. След като отклони поканата му да отиде у тях, той прие отказа й добронамерено. Сега колата му беше паркирана пред нейната къща.
— Трябва да ти кажа, че съм очарован от това, че ще правим филма — каза той и разпери дългите си, изненадващо елегантни пръсти.
— Както и аз — тя забеляза огромния му диамантен пръстен и подобната на него гривна — също с диаманти. Трябва да носеше на себе си най-малко половин милион долара в диаманти. — Сценарият е брилянтен, а ти ще си страхотен.
Въпреки че вече беше голяма звезда, Джони все още обичаше да му правят комплименти.
— Така ли мислиш? — попита той нетърпеливо.
— Абсолютно.
— Намерил съм си преподавател по актьорско майсторство — гласът му беше изпълнен с момчешки ентусиазъм. — Не ми се смей — човекът идва у дома два пъти седмично. Навремето е работил с Де Ниро.
— Това е хубаво, Джони. Никога не можеш да знаеш достатъчно за собствения си занаят.
— Трябва да благодаря на Лъки, че върна кариерата ми в нормалното й русло.
— Как така?
— Помниш ли, когато тя за първи път пое „Пантър“?
— Мога ли някога да го забравя? С един удар се превърна от нелегална секретарка в студиен шеф.
— Дотогава играех само в боклуци. Насилие. Секс. Тя им викаше „шибаните ти филмчета“ — защото това беше всичко, което някога съм правил! Те ми донесоха състояние, но Лъки забеляза, че никога не съм бил героят. „Бъди герой — каза ми тя, — това иска да гледа публиката.“ И по дяволите — тя беше права.
— Имал си късмет, Джони. Няма нищо по-хубаво от това, да продължаваш напред.
Той се примъкна по седалката и се приближи.
— Хареса ли ти вечерта, скъпа?
— Добре беше.
— Не те ли обезпокои това, че виждаш стария си съпруг с това апетитно парче?
— Купър е вече минало.
— За негово нещастие — бедрото му се притискаше към нейното. — И за мой късмет.
— Не се обзалагай, Джони — и тя се отдръпна.
— Искаш ли да ти кажа нещо забавно?
— Какво?
— Вероника е била мъж.
