Джони Романо беше просто лакома свиня, която се интересуваше само от собственото си удоволствие.
Това никога нямаше да се повтори.
— Външност — сензационна. Поведение — точно каквото трябва — каза Алекс.
— Благодаря — усмихна се Винъс. Тя седеше в офиса му и се наслаждаваше на срещата им. — След като идва от тебе, това е голям комплимент.
— Говорих с Фреди.
— Аз също.
— Всичко е наред — изрече Алекс. — Договорите са на път.
— Не знаеш колко съм очарована, че ще играя в „Гангстери“ — обади се Винъс. — Предполагам, че ти го казах и преди — критиците ме мразят. Този път не искам да видят на екрана Винъс — искам да бъда Лола — тя го погледна преднамерено. — Знам, че можеш да ме накараш да играя така, както никога досега не съм била способна.
— Ако аз не мога да го направя — значи, никой не може — Алекс никога не скромничеше по отношение на това, какво може да постигне. — Аз лично ще работя с тебе по сценария. Днес ще прегледам пробните костюми, прически и грим. Утре ще се чете сценарият от останалата част от състава.
— Днес за мене е толкова специален ден — Винъс преливаше от ентусиазъм. — Не само че получих ролята на живота си, но и реших да дам на съпруга си още един шанс.
— На Купър? — попита Алекс и вдигна вежди.
Тя щастливо се засмя.
— Той е единственият съпруг, който имам.
— Прибираш го обратно, а?
— Истината е — и тя направи овча физиономия, — че той е неустоим.
— Точно такава трябва да си и ти в „Гангстери“ — заяви Алекс с цялата сила на убийствената си усмивка. — Неустоима.
Докато караше обратно към дома си, Лъки имаше много време да разсъждава. Накрая всичко си идваше на мястото.
Можеше да си върне студиото.
Никога не можеше да си върне съпруга.
След като отново поемеше контрола над „Пантър“, тя знаеше, че вероятно ще трябва да приключи и с Дона Ландсман. Нямаше начин да позволи на Дона да се измъкне за това, че е убила Лени. Беше притаила тази мисъл някъде в главата си. Скоро трябваше да застане лице в лице с нея.
Въздъхна — дълбока въздишка. Кога най-сетне семейство Бонати щеше да научи урока си?
ГЛАВА 57
— Татко се върна — каза Клаудия, нервно притиснала ръце една о друга. — Казва, че няма да идвам тук отново.
— Господи, Клаудия — Лени всячески се опитваше да преодолее отчаянието си и да не я изплаши. — Кога ще вземеш ключа?
— Този уикенд… Когато татко спи.
— Защо не можеш да се обадиш в американското посолство? Да извикаш помощ. Да ме измъкнеш от това шибано място.
Лицето й беше спокойно.
— Лени — сериозно произнесе тя. — Моят живот е тук — в това село… Помагам ти да избягаш, татко не може да знае. Никой не може. Трябва да го направим по моя начин.
Понякога се чувстваше така, сякаш играе в някакъв италиански филм. Красиво селско момиче с невероятно сластни гърди и здрави бедра спасява хубав непознат американец от пленничество. По дяволите! „Юнивърсъл“ биха го направили веднага.
— Клаудия — целенасочено говореше много бавно — за да не я изплаши и тя да не избяга. — Няма ли начин да ме измъкнеш оттук още днес? Ами твоят приятел? Той не може ли да помогне?
Тя свирепо се извърна към него:
— Не!
Беше я разстроил. Трябваше да внимава. Усещаше, че тя се колебае дали да предаде баща си. Сега осъзна, че дори не беше казала на приятеля си.
— Добре, добре — успокоително каза той. — Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм нетърпелив.
— Къде е картата, която ти дадох? — попита тя. — Ако татко я види…
— Не се безпокой. Скрил съм я.
Днес беше рязка и изплашена. Ами ако променеше мнението си и го оставеше да изгние тук? Не. Тя не би направила това. Те се бяха свързали, съюзили. Тя го харесваше, той изпитваше същото към нея. Не че това намаляваше любовта му към Лъки. Никак даже. Просто такива бяха обстоятелствата.
— Клаудия — той протегна ръка. — Ела тук.
Тя се приближи колебливо. Днес носеше рокля като на София Лорен във филма „Две жени“. Къса памучна рокля с копчета отпред, от горе до долу, която разкриваше голите й крака и кожата й със слаб тен. Беше обута с прости сандали. Не носеше грим — само меко розово червило. Дългата й кестенява коса падаше свободно до кръста й. Забеляза, че тя има малък белег на лявата си буза и че миглите й бяха невъзможно дълги.
Стоеше съвсем близо до него. Той можеше да види, че беше готова да се разплаче. Вдиша аромата й и я попита какво има. Долната й устна започна да трепери.
— Аз… Аз съм объркана — заекна тя.
— Знам, че ти е трудно — той отчаяно се опитваше да я успокои. — Чувстваш, че предаваш баща си, и същевременно знаеш, че това, което той прави, е много лошо. Всъщност — престъпно.
Тя мълчаливо кимна.
Той протегна ръка и я докосна по рамото.
— Когато съм свободен, Клаудия, няма да те забравя. Искам да дойдеш и да ме видиш в Америка.
— Невъзможно — тя поклати глава. — Никой не може да знае, че съм ти помогнала.
— Виж — каза той. — Ако ми донесеш лист и молив, ще ти напиша адреса и телефона си. Винаги когато имаш нужда от нещо, аз ще съм насреща… , или ще ти изпращам пари. Каквото искаш.
— Знам, че това, което е направил татко, е лошо — произнесе тя със сериозна физиономия. — Ето защо ти помагам.
— Това ли е единствената причина?
— Лени — обърка се тя. — Чувствам… те близък. Толкова много близък.
Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. Тя се възпротиви, но само за секунда, след това се отдаде на целувката му и отпусна главата си назад, а устните й бяха меки и щедри и много, много сладки.
Наред с всичко друго това, че докосваше друго човешко същество, че усещаше нейното тяло, го изпълни с надежда. Имаше бъдеще. Още не беше умрял.
Тя изучаваше лицето му с ръцете си, галеше го, целуваше го.
— Американският ми затворник — мърмореше с обич. — Ще те освободя. Ще го направя.
Той автоматично започна да разкопчава копчетата на роклята й и разголи големите й гърди. Тя
