Сигурно трябва да беше заспал, защото когато Клаудия най-сетне пристигна, трябваше да го разтърси.
— Лени — каза тя напрегнато. — Ставай бързо.
Той отвори очи, слисан за момент. Това беше ли поредният сън? Не, Клаудия наистина се беше надвесила над него.
— Трябва веднага да тръгваме — и тя му подаде ключа. — Ако татко ми се събуди…
Не беше необходимо да говори повече. Той седна и с треперещи ръце пъхна ключа в ръждясалата верига, обхващаща разранения му глезен.
Ключалката беше толкова корозирала и лепкава, че отказваше да се отвори.
— Исусе! — паникьоса се той. — Това не е този ключ.
— Той е — настоя тя и се наведе да му помогне.
Двамата се бореха с него, докато някак си той успя да завърти ключа и да отключи веригата.
Най-сетне беше свободен! Хвана оковите си и силно ги метна срещу стената на пещерата.
Клаудия прибра ключа в джоба си.
— Ела, трябва да тръгваме — каза тя. — Вече е късно.
За момент го обхвана колебание. Беше бил затворник толкова дълго, че не знаеше дали ще може да понесе свободата.
Клаудия го хвана за ръката.
— Следвай ме — изрече тя. — След като напуснем пещерите, трябва да се изкачим по скалите.
— Какви скали? — разтревожи се той.
— Не е опасно — увери го тя. — През цялото време се изкачвах по светло. Сега е тъмно — може би само ще е по-трудно.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че след като излезем оттук, трябва да се катерим по някакви си скали?
— Да, Лени — твърдо отговори тя. — Ако аз мога да го направя, значи, и ти можеш. Ела.
Тя измъкна фенерчето от ръцете му и бързо започна да се промъква през високия черен лабиринт на пещерите.
Той се движеше плътно зад нея и се опитваше да не забелязва хлъзгавината и разбягващите се плъхове, докато си пробиваха път, водени единствено от слабата светлина на фенерчето.
Колкото повече напредваха, толкова по-силно започваше да се чува морето. Исусе! Колко близо беше то?
— Приливът е започнал — по същество каза Клаудия. — Ще трябва да вървим през водата. Не се изнервяй.
След като излязоха от лабиринта на пещерите, лунна светлина освети пътя им. Морето се плискаше на входа, а нощният вятър виеше.
Лени потръпна, когато осъзна, че е бил затворен дълбоко под земята. По дяволите, можел е да се удави и никой никога да не разбере.
Сега стояха до колене сред постоянно движещите се вълни и той трепереше от студ.
— Дръж се за мене — Клаудия надвика вятъра.
— Това правя — изрева той в отговор.
Тя насочи светлината на фенерчето към някакви скали.
— Ето там — каза тя. — Побързай, приливът… все още продължава.
Това беше още по-страшно и от пленничеството му. Пробиваха си път през разбиващите се в скалите вълни и когато ги достигнаха, бяха мокри до кости и вкочанени от студ.
Клаудия беше гъвкава като газела. Тя скочи на скалите, наведе се назад и сграбчи ръката на Лени, за да му помогне.
Когато започна да се катери по ръбестите камъни, една остра скала поряза крака му.
— По дяволите! — възкликна той — кракът му кървеше.
— Хайде! — окуражи го Клаудия.
Накрая стигнаха в подножието на стръмната канара. Лени погледна нагоре и стомахът му се сви. Новото изкачване щеше да бъде страшно.
— Следвай ме — настояваше Клаудия.
Той направи каквото му каза тя и те бавно започнаха да пълзят нагоре по канарите, захващайки се за лози и дървета, докато след няколко метра стигнаха до камениста пътека, направена от човешка ръка.
Лени постоянно се подхлъзваше и няколко пъти падна. Кошмарът ставаше все по-страшен. Ако не беше силата и смелостта на Клаудия, той нямаше да има никакъв шанс.
Когато стигнаха до върха, и двамата се хвърлиха на земята.
След няколко минути Лени стана, взе фенерчето от ръцете й и освети морето отдолу. Това, което видя, беше ужасно. Бил е погребан някъде във вътрешностите на земята. Скрит на място, където никой никога не би могъл да го намери. Чудо беше, че бе оцелял — и само благодарение на Клаудия.
— Трябва да бързаш, Лени — неспокойно каза тя. — Пази се. Поеми пътя надясно и продължавай да вървиш бързо.
— Как ще мога някога да ти се отблагодаря, Клаудия?
— Не е нужно — произнесе тя. — Върни се в къщи при съпругата и децата си. Бъди щастлив, Лени.
И преди той да успее да каже нещо, тя нежно го целуна по устните, отправи се в противоположната посока и изчезна в тъмнината.
Още веднъж той беше останал съвсем сам.
ГЛАВА 65
Съботната сутрин беше един от онези прекрасни дни, които караха всички да осъзнаят защо живеят в Лос Анджелис — въпреки земетресенията, престъпленията, наводненията и пожарите. Този ден напълно разкриваше какъв е Лос Анджелис — кристално чисто синьо небе, силно слънце, град, обграден от палмови дървета, затревени хълмове, сочна зеленина и великолепни планини.
Лъки не можеше да спи повече. Тя стана рано, излезе на терасата на спалнята си и се загледа в океана. След няколко минути реши да потича по брега. Облече тениска и къси панталони, втурна се надолу и се понесе по крайбрежната ивица.
След половин час се озова под дома на Алекс. Спря, после започна да бяга на едно място и се зачуди какво ли прави той.
Стръмни каменни стълби водеха нагоре между скалите, над които се извисяваше домът му. Тя реши да го посети. Беше рано, може би той още спеше, или пък Тин Лий беше останала за през нощта.
И какво от това, по дяволите? Вратата в подножието на стълбите беше отключена — вероятно знак, че той няма нищо против посетители?
Пое нагоре по каменните стъпала, като ги взимаше по две наведнъж, докато остана без дъх.
Спря за момент.
В края на стъпалата имаше друга врата, тя я отвори и пристъпи в неговото владение.
Алекс седеше на терасата си, заобиколен от лаптоп, сценария си, вестници, кана кафе, портокалов сок, препечени филийки и закуска от зърнени храни.
— Хей — махна тя и се отправи към него. — Неочакван посетител.
Той погледна и се сепна.
— Лъки — на лицето му цъфна огромна усмивка. — Каква приятна изненада.
— Тичах по плажа и случайно се озовах пред дома ти — небрежно произнесе тя. — Това кафе само за един ли е, или и аз да си донеса чаша?
— Сядай. Ще извикам икономката си. — Той натисна един бутон и отнякъде се появи японка с мрачно
