Не. Той дори не знаеше, че тя има сейф. Но все пак… Нямаше да й навреди, ако провери в стаята му.
След като Санто излезе от зъболекарския кабинет, подкара към дома на Винъс Мария и го обиколи няколко пъти, преди да паркира отсреща. Поседя в колата си и няколко минути наблюдава сградата. Къщичката на охраната беше точно до входа на имението. Можеше да види мъж на средна възраст да седи в малката дървена барака, да чете списание и да яде ябълка.
Много бдителен, няма що. Винъс трябваше да си намери по-добра охрана. Този некадърник беше безполезен.
Той знаеше едно място в задната страна на имението, откъдето можеше да се промъкне вътре, без никой да го забележи. През деня беше рисковано, но какво от това? Все пак би го направил, защото вече беше време тази курва да разбере с кого си има работа. Веднъж да прочете писмото му и ще разбере, че той ще й пръсне шибания задник.
Винъс заслужаваше да бъде наказана — точно както беше наказан и той. А кой можеше да го направи по-добре от него?
Стаята на Санто беше определено по-чиста от онази нощ. За момче на неговата възраст той беше доста спретнат — по стените нямаше ужасни постери на полуголи жени, никакви мръсни дрехи не се валяха по пода, нямаше наркотици — слава Богу!
Дона седна на края на леглото му и се замисли за другите си три деца, които беше оставила в къщи. Не искаше да се раздели и със Санто. Дълбоко в себе си тя все още го усещаше като своето бебе, своето сладко малко момченце. Истината беше, че той е всичко, което тя има, и че го обича.
Тя се зачуди дали Джордж не я принуждава да бъде прекалено сурова с него. Той каза, че трябва да бъдат строги, но дали това нямаше да отблъсне Санто? Последното нещо, което тя искаше, беше да загуби сина си.
Забеляза, че е оставил компютъра си включен. Прекоси стаята, за да го изключи.
На екрана светеше съобщение. Тя се наведе да погледне.
Кучко. Курво. Ти духаш на всеки. Адски те мразя.
О, Боже! За кого ли беше това? Дали наистина беше за нея?
Полазиха я студени тръпки. Санто — собствената й плът и кръв — най-накрая се беше обърнал срещу нея.
ГЛАВА 66
— Защо продължаваш да ме безпокоиш? — поиска да знае Винъс.
Емилио я погледна обвинително.
— Можеш да бъдеш по-мила с мене — нападна той. — Аз съм ти брат.
Той щеше ли някога да се откаже?
— Не, Емилио, не си — избухна тя. — Когато ме продаде на медиите, ти престана да бъдеш мой брат.
— Смятам да напиша книга — каза той и изражението му рязко се промени, защото знаеше, че това тя мрази повече от всичко.
— Давай, пиши — няма какво повече да кажеш за мене, което да ме нарани повече от нещата, които вече си казал на пресата.
— Какво ще кажеш да оставиш сестра си на мира? — предложи Купър, след като се присъедини към тях.
— А ти какво ще кажеш да те изритам? — злобно отвърна Емилио.
— Само опитай, Емилио, и ще се сдобиеш със счупен крак.
— Да не би да ме заплашваш, Купър? — презрително попита Емилио. — Защото от това ще излезе наистина добра история.
— Миналия път ти дадох хиляда долара. Сега какво искаш? — оплака се Винъс.
— Профуках ги.
— За какво?
— Изкарах лоша нощ… обраха ме на улицата.
— Обрали са задника ми.
— Ама това се случва на хората в Лос Анджелис всеки ден.
— Ще ми се да не ти бях давала парите — каза Винъс. — Съжалявам те, но сега разбирам, че нищо не може да ти помогне. Моля те, върви си и този път ще наредя да не те пускат тук отново.
— Чуй сестра си — обади се Купър. — Сам си направи услуга, като стоиш далеч оттук.
— Плюя на вас, богати копелета — извика Емилио. — Изобщо си нямате представа какво ми е на мене.
— Оправи се с него, Купър. До гуша ми дойде — Винъс вече беше изгубила търпение.
Купър сграбчи ръката на Емилио.
Емилио грубо я измъкна.
— Изобщо не ме докосвай — изрева той. — Тръгвам си.
И той излезе и тръшна вратата зад себе си.
— Исусе! — каза Купър. — Сигурна ли си, че имате едни и същи родители?
— За нещастие — да.
— Той е шибан тъпанар.
— От най-лошия вид.
— Е, нека да не си разваляме деня.
— Както кажеш… съпруже.
Купър се усмихна и мързеливо я придърпа към себе си.
— Ела тук, съпруго.
Тя му върна усмивката.
— Не е необходимо да го казваш два пъти.
Емилио стоеше пред входната врата и кипеше. Защо трябваше да си тръгне — само за да им достави удоволствие? Те се отнасяха с него като с боклук. Като неин брат не заслужаваше ли повече?
Загледа се в очуканата си стара кола, взета под наем, паркирана пред входа. А тя имаше три лъскави коли в гаража си. Мерцедес, корвета и джип. Щеше ли да умре, ако му дадеше едната?
Заобиколи къщата и се замисли дали да не се изкатери до спалнята й и да освободи разглезената така наречена суперзвезда от някои от нейните бижута. Тя имаше много и една-две диамантени гривни нямаше да й липсват.
Точно когато се приближи към задната страна на къщата, забеляза някакво дебело момче да се крие в храстите; движенията му му се сториха подозрителни.
— Хей — извика Емилио. — Ти какво правиш тук?
Санто хвърли един поглед на Емилио и започна да бяга. Емилио видя възможност да стане герой. Без да мисли за последствията, се втурна да го преследва и повали Санто на земята само на няколко метра от заобикалящата имението стена.
Санто се бореше свирепо и въпреки че Емилио не беше чак толкова добре трениран, успя да го задържи
