Винъс се събуди, протегна се и й беше много приятно да открие, че Купър спи до нея. Тя се претърколи и плътно се притисна към широкия му гръб.
— Знаеш ли — промърмори тя. — Ти си страхотен любовник… Някой някога казвал ли ти е, че също така е страхотно да се сгуши в тебе?
— Можеш ли да повярваш? — полузаспало каза той, обърна се и още по-плътно притисна топлото й тяло.
— Какво? — попита тя; чувстваше се невероятно удобно.
— Ти ме отказа от другите жени. Излекуван съм! Сякаш съм като преодолял страстта си алкохолик.
— Още едно пиене и ще ти откъсна топките — шеговито го заплаши тя.
Той направи опит да седне.
— Прекарваш прекалено много време с Лъки — неодобрително изрече той. — Започваш да говориш като нея.
— Нямам нищо против. Мисля, че Лъки е върхът.
— И аз мисля така. Само че не може да си държи езика зад зъбите.
— Куп! За световноизвестен женкар като тебе… има моменти, когато се държиш отвратително благоразумно.
— Жените трябва да изглеждат добре, а не да псуват.
— Много забавно — тя го обгърна с единия си крак и се сгуши още повече. — Знаеш ли какво ми се иска? — измърмори.
— Какво, дете мое? — попита той, докато галеше платиненорусата й коса.
— Точно това — произнесе тя триумфално. — Искам да имам дете — наше дете.
— Ти беше тази, която някога казваше…
— Знам — прекъсна го тя. — Казвах, че не искам. Но си мислех — след като завърша „Гангстери“ — да забременея.
— Може да е хубаво — той не беше сигурен.
— Хубаво! — възкликна тя и седна. — Купър, ела на себе си. Ти и аз ще имаме най-хубавите малки бебчета на света!
— За бебе ли говорим или за бебета? — попита той кисело.
— Мислех си, че едно или две няма да навредят.
— О, едно или две, а? — и той палаво я хвана за гърдите. — А когато бебето суче от тях, аз какво се предполага да правя?
— Ще се възбуждаш.
— Искам да се възбудя още сега — рече той, лапна едното й зърно и усърдно го засмука.
Интеркомът звънна.
— Обади се ти, Куп — каза тя, докато се измъкваше от леглото.
— Това е твоята къща.
— Нашата къща — поправи го тя и се протегна за халата си. — Където виждам, че ти определено си се нанесъл отново.
— Мъдра жена — и той вдигна телефона. — Да?
— О… ъъъ… господин Търнър… Тук е братът на госпожица Винъс. Казва, че спешно трябва да я види.
— Брат ти — каза Купър и прикри слушалката с ръка. — Емилио кога се е довлякъл обратно в града?
— Какво иска? — намръщи се тя.
— Охраната казва, че е спешно.
— Ще дойдеш ли да го видиш заедно с мене?
— Приготви се сама. Аз по-скоро бих го изритал по дебелия задник.
— Емилио има нужда точно от това — някой завинаги да го изрита от живота ми.
Санто се събуди с ужасен зъбобол. Осведоми майка си, като очакваше тя да му съчувства. Но не би.
— Агонизирам — проплака той, без да спира да трие бузата си.
Тя се обади на зъболекаря и веднага записа час.
— Закарай ме дотам, а, мамче?
— Не — отговори тя рязко. — Време е да научиш какво е наказание. Когато започнеш да се отнасяш към мене с уважение, тогава и аз ще се отнасям към тебе по същия начин.
Глупава дърта вещица. Как можеше да я уважава, след като тя се беше омъжила за такова копеле като неудачника Джордж?
— Значи, няма да ме закараш? — обвинително изрече той.
— Не, Санто — отвърна тя, без дори да го погледне.
Майната й. Това поне му даваше възможност да се измъкне от къщи.
Той изтича нагоре, грабна якето си и разпечатаното писмо до Винъс, което беше съчинил снощи. Беше прекарал три часа на компютъра, докато се опитваше да реши какво точно да напише. Накрая писмото излезе кратко и по същество.
Майка му звънна по интеркома и му каза, че трябва незабавно да тръгне, защото зъболекарят ще отиде в кабинета си специално заради него.
Той провери гардероба си, за да е сигурен, че е заключен, и след това забърза надолу.
— Чао — извика той, докато минаваше покрай отворената врата на трапезарията.
Никой не отговори.
Майната им. Някой ден щеше да ги накара да му обърнат внимание.
Джордж свали очилата си, погледна през прозореца и видя Санто да излиза с колата си.
— Какво прави той цял ден? — попита.
— Работи на компютъра си — отговори Дона.
— Върху какво?
— Никога не съм го питала — каза тя и отпи от кафето си.
— Очевидно има нужда от помощ.
— Знам.
Джордж кимна на себе си.
— Ще намеря някой способен психиатър.
Дона не беше сигурна, че идеята й харесва — Санто да разговаря с някакъв непознат, да му разкрива семейните тайни. Засега реши да се съгласи с Джордж. Но когато се върнеше от Сицилия, щеше да постъпи по своя си начин.
— О, да — каза тя. — Почти забравих да ти кажа. Обади ми се един от братята ми. Баща ми е болен и аз трябва да отида до Сицилия. Мислех да тръгна в понеделник. Не е добре със сърцето.
— Искаш ли да дойда с тебе?
— Не, остани тук и се грижи за бизнеса.
— Щом си убедена…
— Да, убедена съм. — Пауза. — Между другото — тя добави небрежно, — случайно да си взимал нещо от сейфа ми?
— Не бих се осмелил дори да се приближа до сейфа ти, Дона. Защо? Нещо да не би да липсва?
— Не че липсва… , явно е на друго място. Сигурна съм, че ще го намеря.
Джордж взе вестника и започна да чете.
— Горе съм — каза Дона.
Ако Джордж не беше отварял сейфа й, кой тогава? Можеше ли да бъде Санто? Можеше ли той да е взел снимките и записите?
