Операторът се обърна към нея.
— Да, кампанията е съвсем прясна. И сигурно ще има много да се говори за нея.
— А какво мислите за модела?
— Красавица.
— Аз съм Нона, нейният импресарио. А тя стои ей там. Името й е Бриджит Браун. Запомнете го — тя ще стане следващият голям супермодел.
Операторът не можеше да повярва на късмета си.
— Може ли да говорим с нея?
— Абсолютно — обяви Нона. — Оттук моля.
Спряха да обядват в малък италиански ресторант на брега. Лъки си поръча спагетите, за които жадуваше, а Алекс си взе пържола. Поделиха си бутилка червено вино.
— Наистина съм щастлив, че всичко около тебе се подреди добре — каза Алекс, докато й наливаше още вино. — Няма да имаш повече неприятности с Дона Ландсман.
— Забавно — замисли се Лъки. — Никога не мога да мисля за нея като за Дона Ландсман. За мене тя винаги ще си остане Бонати.
— Преодолей го, Лъки.
Тя съсредоточено се взря в него.
— Не, Алекс, ти не разбираш. Тя никога няма да се откаже — не и докато аз не направя нещо за това.
— Вече направи нещо — върна си студиото.
— Дона е сицилианка — няма начин да спре.
— И какво още би могла евентуално да направи?
— Всичко, за което се сети — мрачно каза Лъки.
— Не можеш да изживееш остатъка от живота си, обградена от телохранители.
— Нямам и намерение.
— А какво имаш намерение да правиш?
За момент тя се загледа в морето — наблюдаваше русокос сърфист сред вълните.
— Семейство Сантейнджело решават проблемите си по свой собствен начин — най-сетне произнесе тя. — Винаги е трябвало да постъпваме така.
— Изобщо не си помисляй да взимаш правосъдието в собствените си ръце — каза Алекс. — Веднъж си се измъкнала, но втория път няма да е същото. И още отсега ти казвам — няма да ти идвам на свиждане в затвора. В никакъв случай.
— Имай ми доверие — знам какво правя.
— Не, ти ми имай доверие — настояваше той. — Когато бях във Виетнам, преживях неща, които ме преследват и днес. Изобщо да не ти хрумва да направиш нещо, за което ще съжаляваш.
Тя отпи глътка червено вино.
— Хей, Алекс — ти си писател — меко изрече тя. — Това трябва да ти харесва.
— Лъки — той беше много сериозен. — Обещай ми, че каквото и да решиш, първо ще го обсъдиш с мене.
— Имам си своя политика — отговори тя. — Отказвам да давам обещания, които не съм сигурна, че мога да изпълня.
Той задълго се вгледа в нея. Чудеше се докъде е готова да стигне тя.
Не, тя нямаше да направи нищо драстично. Вече не беше дивото момиче, което бе застреляло Енцо Бонати. Беше жена с отговорности, която няма да е чак толкова глупава, че да навреди на семейството си.
— Просто помни — каза той. — Имаш три малки деца. Направи нещо тъпо и можеш да останеш в затвора до края на живота си. Не мисля, че би искала да направиш такова нещо на децата си — не и след като загубиха Лени.
Тя въздъхна.
— Време е да ме откараш в къщи, Алекс. Имам да мисля за много неща.
Той я закара до дома й и я изпрати до входа.
— Ще тичаш ли и утре сутринта? — попита той, докато стояха пред вратата.
— Може би — поколеба се тя.
— Кафе. По същото време. На същото място — и той леко я целуна по бузата — искаше му се да го покани вътре.
Но тя не го направи. Влезе в дома си, без да погледне назад.
Госпожица Студената. Само че този път тя беше дошла при него — това поне беше прогрес.
Лъки пусна телефонния си секретар. Имаше няколко обаждания, съобщения от Винъс и от Буги.
Не беше в настроение за телефонни разговори.
Качи се горе, в спалнята си, и отвори вратата на терасата, за да може да помирише и да чуе морето. Тази стая много й напомняше за Лени. Лени… Нейната любов… Нейният живот…
И докато Дона Ландсман беше жива, тя никога нямаше да е в състояние да премахне болката.
ГЛАВА 67
Дона и Джордж се качиха в ролса си и бързо потеглиха към дома на Винъс.
— Слава Богу, че се обадиха на нас, а не на полицията — каза Дона, като си представи възможните последствия.
Джордж се съгласи.
— Трябва да направиш нещо за Санто — рече той. — Трябва да бъде изпратен в по-различна среда — някъде, където ще се научи на дисциплина.
— Знам — неохотно призна Дона.
Охраната ги посрещна на вратата. Винъс се разхождаше из двора с Купър и не изглеждаше особено щастлива.
— Къде е той? — попита Дона.
— В къщичката на портиера — отговори Купър.
Дона надникна през стъкленото прозорче на малката къщичка. Санто се беше сгушил в един ъгъл, захлупил глава на коленете си.
Винъс се държа доста цивилизовано по повод на инцидента.
— Добре поне, че не е някой откачен — каза тя. — Направете ми обаче една услуга — повече да няма никакви такива писма.
— Не се безпокой — увери я Джордж. — Давам ти дума, че Санто никога повече няма да те безпокои.
— Махайте го оттук и да забравим всичко това! — Купър нямаше търпение да се отърве от проблема колкото се може по-бързо.
Санто ги чуваше как говорят за него, сякаш не съществува. Това го изпълваше с гняв.
После Винъс изпрати да извикат асистента й, който се появи с копия от всичките му писма, прилежно подредени в папка. Мамка му! Майка му щеше да прочете откачените му писма!
— Погледнете — Купър протегна папката на Джордж. — Аз ви предлагам веднага да заведете момчето на психиатър. То има нужда от помощ.
— Благодарим ви, че не извикахте полиция — каза Джордж.
— Не бих понесла шума, който щеше да се вдигне — обясни Винъс и завъртя очи.
Охраната изведе Санто и го вкара в ролса. Той се сви на задната седалка.
Дона се извърна и злобно изгледа сина си. Беше отвратена. За първи път го виждаше такъв, какъвто е всъщност — огледален образ на Сантино.
