Той искаше да пийне едно. Толкова дълго беше устоявал на изкушението, но снощи беше наказан достатъчно.
— Добър ден, Алекс — поздрави го Лили, неговата асистентка, с очевидна неодобрителна нотка в гласа. — Или трябва да ти кажа „добър следобед“?
— Знам, знам — трябваше да съм тук в девет сутринта — изръмжа той. — Нещо се случи.
— Звънях у вас — отбеляза тя.
— Бях изключил телефона.
— Хмм…
Франс, другата му асистентка, му донесе чаша вдигащ пара черен чай.
— Изпий го — нареди тя сериозно. — По-късно ще ми благодариш.
Той едва се удържа да не събори всичко от бюрото си.
— Изпратете цветя на Тин Лий — промърмори той.
— Колко искаш да й изпратим? — пожела да научи Франс.
— Много — отговори той злобно. Бог знае през какво беше прекарал Тин Лий. Вероятно тя нямаше да иска да го види повече.
— Алекс — обади се Лили. — Чу ли новините за Лени Голдън, съпруга на Лъки Сантейнджело?
— Какви новини?
— Бил е на снимки. Станала е автомобилна катастрофа.
— Къде?
— В Корсика. Колата, с която е пътувал, е паднала от една стръмнина.
— Исусе! Кога се е случило това?
— По радиото казаха, че тази сутрин.
Алекс си спомни как Лъки му каза, че ще отиде да види Лени.
— Лъки с него ли е била? — попита той задъхано.
— Не знам — отговори Лили, правейки колеблив жест с ръка. — Не казаха…
Алекс подскочи.
— Свържи ме с Фреди.
Лили забърза към телефона.
— Веднага, Алекс.
Бриджит и Нона вървяха надолу по Медисън Авеню, смеейки се и разговаряйки непрекъснато за приема предната вечер и за невероятния фотосеанс с Люк.
Бриджит съзнаваше колко много й е липсвала приятелката й и колко беше хубаво да има Нона за свой импресарио. Те биха постигнали много нещо заедно, винаги си бяха носили късмет една на друга.
Докато минаваха покрай будката за вестници на Шестдесет и пета улица, погледът й се спря на заглавията в „Ню Йорк поуст“.
ЛЕНИ ГОЛДЪН УБИТ
АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА В КОРСИКА
УЖАСНА СМЪРТ НАСТИГА ФИЛМОВА ЗВЕЗДА
— Боже мой! — произнесе тя задъхано, хвърляйки се към Нона. — Боже мой! Не! Не! НЕЕЕ!
Дона Ландсман не беше изненадана. Тя прочете вестниците и се усмихна на себе си. Всичко започваше толкова добре.
ГЛАВА 14
Лъки седеше много тихо, гледайки неподвижно пред себе си. Тя знаеше, че трябва да плаче, да пищи или нещо друго — не това ледено спокойствие, което я беше обхванало, което беше влязло през всяка нейна пора и умъртвило чувствата й.
Лени беше мъртъв. Нейният Лени си беше отишъл.
И сега… Тя седеше неподвижна и напълно овладяна, сякаш животът й беше преминал край нея с някакво бавно и неясно движение. Беше вцепенена от скръб. Опустошена. И все още… нямаше никакви сълзи. Седеше на леглото на Лени в хотелска стая в чужда страна, съпругът й беше мъртъв, а тя не можеше да се разплаче.
Малката Лъки Сантейнджело. Беше на пет години, когато откри осакатеното тяло на майка си да се носи из фамилния басейн; беше на двадесет и пет, когато застреляха първата й истинска любов — Марко; беше по-млада отсега, когато брат й Дарио беше убит и изхвърлен от някаква кола.
Смъртта не беше непозната на семейство Сантейнджело. Лъки знаеше твърде добре какво означава тя.
А сега си беше отишъл и Лени… нейният Лени, любовта на живота й. Но беше ли той това?
Тя прецени обстоятелствата.
ШИБАНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
Пристигна от летището в хотела. Сграбчи ключа от стаята му от изненадания администратор. Забеляза окачената на вратата му табелка „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.
Влезе и беше разочарована, като не го откри там. Леглото беше неоправено, стаята — невероятно разхвърляна. Е… Лени никога не беше притежавал някакви домакински умения.
Подробности… Подробности… Тя ги поглъщаше една след друга. Препълнените пепелници на двете нощни шкафчета. Почти празна бутилка от шампанско… Две чаши, по ръба на едната — червило. Копринена блуза на топка на пода, полускрита зад леглото.
ТОВА ТРЯБВА ДА Е ДРУГА СТАЯ.
Не. Не беше. Там беше нейната снимка с децата, захлупена върху масата. Дрехите на Лени бяха навсякъде, сценарият му, телефонното тефтерче, специалната му сребърна писалка, която тя му беше купила от „Тифани“.
Беше се обадила в офиса на продукцията, опитвайки се да го открие. По това време вече беше дошла новина за ужасна катастрофа на коварния планински път.
Дойдоха и я взеха — продуцентът на филма и изпълнителният продуцент. Отведоха я със себе си до едно неравно място, където всички стояха в ужас, наблюдавайки как спасителният екип се захвана за работа, опитвайки се да извади катастрофиралата кола от стотици метри дълбочина, където тя се беше разбила върху скалите и беше изгоряла, преди да завърши пътя си в разгневеното море, пенещо се под тях.
С всепоглъщащо чувство на ужас Лъки беше разбрала, че никога повече няма да види Лени.
Сега тя стоеше сама в хотелската му стая. Тя беше почистена от камериерките, шампанското беше изчезнало, пепелниците бяха измити и лъснати, снимката й с децата беше върната в първоначалното й положение.
МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ. КАК МОЖА ДА НИ ИЗОСТАВИШ?
Телефонът продължаваше да звъни. Тя не го забелязваше, защото нямаше желание да говори с никого. Самолетът й стоеше в готовност и очакваше инструкции. Точно в момента не беше способна да вземе
