се почувстваме уютно като едно време…
— Разбира се, сладурче — каза той хрипливо. — Това ще доведе до едно много успешно скъсване с Харис. Сигурен съм, че той просто умира да изтичам в спалнята и да му кажа: „Просто ще отскоча да си поговоря с Винъс.“ Този мъж е такъв ревнивец. Особено от тебе.
— Защо от мене? Че аз съм жена.
— Ооо… Току-що си отговори сама на въпроса си. Малка умница!
— Кога мога да те видя?
— Сериозно, кукло. Ако е толкова спешно, ще рискувам да разгневя Харис и ще дойда веднага.
— Не, не, може да почака, но ми липсваш.
— И ти ми липсваш. Какво ще кажеш да обядваме утре заедно?
— Отлично.
— Цяла сутрин ще съм в издателството. Да видим, бихме могли да се срещнем, да кажем, в един и половина.
— Ще ти разкажа всичко за Родригес.
— Ааа… Значи, най-сетне го направи с масажиста си?
— Но разбира се!
— Тогава със сигурност ще съм там. Детайлите са моят живот!
Когато затвори, имаше необузданото желание да се обади на Купър. „Върни се, всичко е простено“ — щеше да каже тя. Не, още от ранна възраст беше научила, че е самоубийствено да се повтарят миналите грешки. Купър никога нямаше да се промени. И докато не беше готова да приеме неговите изневери, беше по-добре да остане без него.
ГЛАВА 19
— О, Исусе! — изрева Алекс, когато се появи на бара и видя какво става.
— Всичко е наред, гарантирам ти. Наред е — бързо каза Лъки, скачайки на крака.
Джед вече демонстрираше силата си.
— Какво ти е, кучко? — настоя той войнствено, гледайки я право в очите. — Да не би да си прекалено добра за нас?
— Изчезвай — произнесе Алекс с каменна физиономия, докато гледаше гадно Джед.
Джед се изправи в целия си ръст.
— Не ми казвай какво да правя, дядка!
— Майната ти! — измърмори Алекс, чудейки се как се беше оказал въвлечен в тази сцена. И какви бяха тези глупости за дядката? За това трябваше да пречука тъпоносото копеле.
Вместо това той посегна към джоба си, измъкна пачка банкноти, хвърли ги на бармана и сграбчи ръката на Лъки.
— Изчезваме оттук — каза той, избутвайки я към вратата, без да поглежда назад. Това беше трик, който беше научил във Виетнам. Ако искаш да се биеш, застани лице в лице с врага си, а ако не искаш, върви по дяволите. И то бързо.
— Хей — Лъки възрази, когато стигнаха до вратата. — А какво стана с двадесетте ми долара, които дадох на бармана?
Алекс затегна хватката си.
— А какво ще кажеш да влезеш в колата и да си затвориш шибаната уста?
— Голям си шегаджия — оплака се тя.
— Ако искаш шеги, сбъркала си адреса — каза той отсечено.
— Нека да ти опресня паметта, Алекс — ти си този, който дотича в офиса ми и ме покани да пийнем по едно.
— Аз дойдох на делова среща — припомни й той. — Откъде можех да зная, че ти смяташ да си седиш тук полуизнасилена?
— Полуизнасилена? — каза тя обидено. — Аз съм съвсем трезва — въпреки че докато го произнасяше, вече знаеше, че беше почти на предела.
— Да, да — промърмори той, докато я буташе към поршето. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джед излиза от бара с неколцина приятели кавгаджии. Настани Лъки на мястото до шофьора, наведе се и измъкна пистолета си от жабката.
— Какво правиш? — попита Лъки.
— Защитавам ни. Имаш ли нещо против?
— Да не си полудял? Не можеш да застреляш копелето просто защото е тръгнало след мене.
— Изобщо не смятам да застрелвам когото и да било. Просто ни осигурявам време да изчезнем.
— Джино ме научи никога да не вадя пистолет, преди да съм готова да го използвам.
— Добре те е научил, защото ако тези пънкари дойдат към мене, ще ги прострелям направо в мършавите им ташаци.
— Вече виждам заглавията — каза Лъки несериозно, въпреки че пистолетът му си беше съвсем истински. — „Студиен шеф и лошото момче на киното. В пандиза!“ — тя се разсмя на собствената си шега.
Джед и приятелите му се поколебаха на входа. Може би бяха видели проблясването на оръжие или пък бяха променили мнението си. Както и да е, за голямо успокоение на Алекс те не продължиха напред. И за щастие, защото той всъщност не мислеше това, което каза.
„Лъки не ме познава — помисли си той сърдито, — тя няма представа, че във Виетнам бях принуден да убивам хора — и то неведнъж.“ Това не беше нещо, което той искаше да си спомня. То се появяваше само в кошмарите му.
Той седна зад волана на поршето си, форсира двигателя и много бързо се отдалечи.
— Какъв срам — въздъхна Лъки и се смъкна надолу в седалката; вече не чувстваше болка. — Тооолкова щеше да ми е интересно да поговоря с Шофиращата мис Дейзи.
„Тази жена е луда — помисли си Алекс, докато отново излизаше на магистралата. — Какво правя с нея? Тя е по-луда и от мене.“
Пътуваха пет минути, когато Лъки осъзна, че е забравила чантата си на бара. Изправи се рязко, за да го обяви.
— Няма да се върнем — каза отсечено Алекс. — По никой шибан начин.
— О, напротив, ще се върнем — отвърна Лъки. — В нея са кредитните ми карти, мобифаксът ми, шофьорската ми книжка — всичко. Трябва да се върнем.
— Ти си трудна жена — заяви той кисело.
— Така са ми казвали.
Той не можеше да повярва, че го прави, когато на следващото разширение на магистралата остро зави обратно.
— Слушай — каза той сериозно; очите му бяха вперени в пътя пред него. — Ти оставаш в колата и двигателят работи, докато аз сляза и взема чантата ти. Ясно ли е?
— Няма да взимаш пистолета си.
— Не ми казвай какво да правя.
— Не, ти не ми казвай какво да правя.
Тя наистина ли винаги трябваше да има последната дума?
Той спря поршето си пред крайпътното заведение и излезе от него. Въпреки предупреждението на Лъки мушна пистолета под колана на гърба си. По-добре да си подготвен, отколкото да не си — дребните скандалджии в такива градчета бяха лоши момчета.
Когато влезе, на сцената усърдно се трудеше друга стриптийзьорка и беше привлякла вниманието на всички. Този път китайка. Определено ги избираха с различна националност — за разнообразие.
Алекс забърза към бара.
