— Ти би трябвало да знаеш.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Хайде, Лъки — настоя Винъс. — Сподели с мене. Наистина ли е таралеж в гащите, както казват всички?
— Алекс изглежда свестен — каза Лъки, внимателно подбирайки думите си. — Пресата просто му е създала лош образ. Сигурна съм, че ще се спогодиш с него.
— Ако ти се случи да говориш с него по-късно, разбери какво мисли за мене.
— Добре — спокойно отвърна Лъки. — Може би ще го направя.
После повтори на себе си:
— Може би няма.
Когато Винъс свърши разговора си с Лъки, вече пристигаше в продуцентския офис на Алекс.
Като й посочи паркинга с махване на ръката, един пазач я посрещна сияещ и ентусиазиран.
— Мога ли да получа автограф за сестра си? Тя е ваша най-голяма почитателка.
Колко пъти го беше чувала.
Излезе от колата си и оправи прилепналата копринена рокля. Очите на пазача не се откъсваха от нея и поглъщаха всеки открит сантиметър от тялото й, докато тя надраска подписа си на грубото парче хартия. Съветниците й по сигурността я бяха посъветвали никога да не кара сама из Лос Анджелис. Толкова по-зле за тях, защото тя обичаше да бъде сама в колата си — да слуша най-новите дискове, да мисли за разни неща, да се отпусне. Ако имаше шофьор, пътуването беше съвсем различно. Въпреки че откакто тя и Купър бяха скъсали, вечер никога и никъде не излизаше сама. Бракът й с Купър беше забавен, а тя се беше чувствала добре да бъде вярна само на един мъж. Жалко, че той не можеше да се държи по същия начин.
Изключително азиатско момиче я посрещна на входа на зданието на Алекс.
— Здравейте, аз съм Франс — каза момичето и й подаде малка, добре поддържана ръка. — Добре дошли в „Уудсън продакшънс“. За нас е чест, че сте тук. Моля, последвайте ме.
Хм… Добро посрещане. Може би Алекс Уудс беше нетърпелив да я види — въпреки всичко. Франс я въведе в голяма приемна зала със стени, украсени с постери в рамки на всичките филми на Алекс. Впечатляваща колекция.
— Алекс ще закъснее с няколко минути — извинително произнесе Франс. — Може ли да ви предложа нещо? Чай? Кафе? Минерална вода?
Винъс седна пред чаша „Евиан“ и пред последния брой на списание „Ролинг стоунс“. Това беше нещо ново — не я бяха карали да чака от години. Той проверяваше ли я? Искаше да види дали наистина е примадона?
След двадесетминутно чакане, през което тя ставаше все по-нетърпелива, се появи друга азиатка. Тази беше по-възрастна и също поразително красива.
— Аз съм Лили, изпълнителен асистент на Алекс Уудс — представи се жената с топла усмивка. — Алекс неочаквано трябваше да напусне града снощи. Сърдечно се извинява за закъснението си. Ще бъде тук всеки момент.
— Колко дълъг ще е този момент? — попита Винъс. Нямаше намерение да чака повече — това щеше да се отрази зле на имиджа й.
— Съвсем скоро — увери я Лили и добави за по-сигурно: — Той с нетърпение очаква да се срещне с вас.
„Обзалагам се — помисли си Винъс, докато увереността й бързо намаляваше. — Фреди ме принуди да дойда тук. Той никога не е чувал за мене, а ако е чувал, мрази всичко, свързано с мене.“
Защо сама се поставяше в такова уязвимо положение, когато не беше необходимо? Тя беше звезда, за Бога, и нямаше нужда да чака когото и да било — особено Алекс Уудс с репутацията му на шовинист.
— Още минерална вода? — попита Лили.
Винъс стана.
— Знаете ли какво — каза тя учтиво. — Не мога да чакам повече. Моля, предайте на господин Уудс, че за мене беше ъъъ… удоволствие почти да се срещна с него.
Всъщност искаше да каже: „Писна ми, изчезвам и кажи на грубия си шибан шеф да се разкара.“
На Лили й беше видимо неудобно, докато се опитваше да измисли начин да спре Винъс, преди тя да си тръгне.
— Той ще дойде — каза тя меко. — Говори с мене от колата си само преди минути и вече е почти на стълбите.
— Чудесно — произнесе снизходително Винъс. — Ще уговорим нова среща.
Лицето на Фреди Леон изплува пред очите й.
— Иначе няма „Оскар“ — сериозно казваше Фреди. — Забрави гордостта си и остани.
„Съжалявам, Фреди, но дори и заради тебе…“
Вече беше на вратата, Лили вървеше подире й, когато Алекс влезе. Небръснат и разрошен, той блъсна Винъс, без дори да я забележи.
— По дяволите! — каза на Лили. — Шибаното движение. Не ме обвинявай.
— Алекс — спокойно рече Лили, но с доловима стоманена нотка в гласа. — Това е Винъс Мария. Тя тъкмо си тръгваше, обаче съм сигурна, че можеш да я накараш да остане.
Той погледна платиненорусата суперзвезда. Не беше зле. Беше се облякла в своя интерпретация на Лола и почти ставаше.
— Извинявай, скъпа — той пусна убийствената си усмивка на малко момче, която му беше уреждала милиони проблеми. — Защо не се върнеш обратно и да поговорим?
„Скъпата“ не беше доволна. Прекалено покровителствен. Усмивката му беше поразителна. Добре изчислена. Вероятно я използваше пред жените просто за да може да върви по собствения си път. Не беше толкова хубав като Купър. Беше по-едър, по-груб, по-мъжествен. Всъщност беше доста привлекателен — типът превъзхождащ силен мъж.
„На бас, че обичаш да ти правят вятър — помисли си тя. — Чудиш се защо не ти връщам комплимента.“
— Пет минути — каза тя студено. — Сигурна съм, че времето е достатъчно да ви убедя, че аз съм вашата Лола.
ГЛАВА 26
Костюмът на Шанел й стоеше добре. Морскосиньо с бяла гарнитура и златни копчета. Диамантите за през деня. Прическа, която да отразява живота й на изключително преуспяваща бизнес дама.
Дона Ландсман, бившата Донатела Бонати, стоеше пред огромното огледало, наслаждавайки се на отражението си. Да, изглеждаше съвсем различно — нямаше и следа от образа на Донатела. Нямаше начин Лъки Сантейнджело някога да я познае. А Дона нямаше намерение да й казва. Още не.
Дона често се чудеше каква ли щеше да е реакцията на предишния й съпруг, ако можеше да я види сега. Толкова студена и изискана. Толкова светска. В новата си роля тя не би погледнала два пъти такъв недодялан дървеняк като Сантино с отвратителните му хигиенни навици и мръсна уста. Независимо от недостатъците му тя си напомняше никога да не забравя, че въпреки всичко той беше баща на децата й и като такъв заслужаваше за смъртта му да бъде отмъстено достойно.
Дотук беше свършила отлична работа. Първо Лени Голдън, а днес — и прекрасните студии „Пантър“ на Лъки. Беше открила дори къде е Бриджит Станислополус и в главата й вече имаше план как да се справи и с нея.
Предния ден беше говорила с брат си Бруно в Сицилия. Той я беше уверил, че всичко е наред. Лени беше техен затворник и никой не знаеше нищо с изключение на него и на Фурио. Точно както си беше помислила — пещерите бяха отлично скривалище.
Това я караше да се чувства чудесно и да тържествува, защото знаеше, че държи пленен съпруга на
