На лицето му се появи безумна гримаса.
— Скъпа, единствените твърди за мене неща са в главата ми. Възрастта не е ли кучка!
Винъс закъсня с няколко минути и постоя на вратата достатъчно дълго, за да може всеки да се обърне и да я огледа. Тя изглеждаше много секси в белия костюм на Тири Мюглер и с хубавите, украсени с дантела ботушки.
Оберкелнерът я заведе при Лъки. Тя го последва, без да се спира, знаейки, че ако се спре на една маса, ще трябва да спира на всички останали. Да се държи като звезда — това я зашеметяваше, защото тя никога не забравяше скромното си начало. Ако хората искаха да я поздравят, щяха да дойдат, след като вече беше седнала.
Лъки се изправи, когато тя се появи. Те се прегърнаха и се целунаха.
— Толкова се радвам, че ще вечеряме заедно — каза ентусиазирано Винъс. — Наистина ми липсваше.
— И ти ми липсваше — отговори Лъки. — Въпреки че е по-добре аз да ти кажа, преди да го стори някой друг — това не е най-върховната вечер в моя живот.
До масата им се появи внимателен сервитьор. Лъки си поръча „Перие“, докато Винъс пожела „Маргарита“.
— Какво е станало? — попита Винъс, след като сервитьорът се отдалечи достатъчно.
— Днес друг пое „Пантър“ — каза Лъки, барабанейки с пръсти по масата. — Вече не съм шеф на студиото.
— Сигурно се шегуваш — възкликна Винъс.
— Бих искала да е така. Но… Хей, не гледай така, сякаш ще се разридаеш над сутрешното си мляко с бисквити. Аз ще се върна. При това скоро.
— Не се и съмнявам. Кой пое студиото?
— Много е странно. Не е някой от големите конгломерати, а една жена с репутацията на обирджийка на компании. По една или друга причина тя много е искала „Пантър“ и така или иначе ги получи.
— Тя ли ще ръководи студиото?
Лъки се засмя невесело.
— Направо ще паднеш, като го чуеш. Познай кого вкарва тя! Твоя и моя любимец — Мики Столи.
— Стига бе!
— Вярно е — каза Лъки. — Тази жена очевидно е побъркана. Всеки с поне малко мозък щеше да знае, че той ще открадне всичко, което случайно е останало.
— Объркана съм — произнесе Винъс. — Как стана това?
— Точно това смятам да разбера.
Сервитьорът донесе питиетата им на масата.
— С комплименти от господин Долар — каза той с усмивка, в която се четеше: „Аз съм безработен актьор, който се надява да бъде открит.“
— Благодари на господин Долар и му кажи следващия път да бъде бутилка „Кристал“ или нищо — рече Винъс, докато отпиваше от „Маргаритата“ си. Сервитьорът кимна и се оттегли. — Знаеш ли, Лъки, опитвах се да ти се обадя толкова много пъти. Сигурно си имала нужда да изчезнеш за малко. Защо не се довери на приятелите си?
— Смъртта на Лени беше толкова страшен шок… — започна Лъки и очите й веднага се замъглиха. — Предполагам, че това ме беше вцепенило — тя млъкна задълго, преди да продължи. — Предполагам, че затова се втурнах в работата — и никакви приятели. По този начин изобщо не осъзнавах истинските си чувства.
— Това мога да го разбера — тихо каза Винъс.
— Искаш ли да знаеш истината? — меко продължи Лъки. — Той ми липсва във всеки момент от всеки ден.
— Сигурна съм — промърмори Винъс.
— Както и да е — произнесе Лъки, опитвайки се да прехвърли разговора върху приятелката си. — Кажи ми как мина с Алекс?
— Утре ще правя пробни снимки с Джони Романо.
— Алекс ще ти прави проба?
— Фреди каза, че трябва.
— Това е обмислен ход. Господин Уудс ти показва кой е шефът.
— О, Господи! — зави Винъс. — След като ти вече не ръководиш студиото, какво ще стане с „Гангстери“?
— Сигурна съм, че тази жена не е толкова тъпа, че да промени плана.
— Да. Е, Мики ме мрази — замисли се Винъс, докато отпиваше от „Маргаритата“ си. — Помниш ли онзи филм, където той настояваше да си съблека дрехите, докато от всички актьори изобщо не се искаше да си покажат каквото и да е? Тогава водихме голяма битка.
Лъки добре го помнеше.
— Сега ти си голяма звезда — напомни тя на приятелката си. — Мики няма да ти създава повече проблеми.
Един агент дойде на тяхната маса — с мисията да накара Винъс да прочете сценария на негов клиент. Той поздрави Лъки съвсем кратко — след всичко станало какво струваше тя вече? — и се съсредоточи само върху основната си молба.
Лъки позволи на мислите си да се носят и за момент се замисли за Алекс Уудс. С него беше прекарала добре, но това беше всичко — той беше постигнал целта си. А и бележката, която й беше изпратил, и цветята доказваха, че не означава нищо за него. За нея също беше добре. Било каквото било.
Джак Пайтън, водещ на ток-шоу, пристъпи към масата им.
— Лъки — рече той; проницателните му зелени очи се впиваха в нея. — Съжалявам за това, което чух.
— Какво си чул, Джак? — попита тя спокойно.
— Разбирам, че вече не ръководиш „Пантър“.
— Не е странно — каза Лъки. — Добрите новини наистина се разнасят бавно, но лошите се разпространяват бързо.
— Хей, не исках да кажа нищо лошо — обясни Джак. — Ела в шоуто ми и ще поговорим за това. Ще ти отпусна цял час.
— За какво толкова има да говоря, Джак?
— Хората се очароват от вътрешните работи на Холивуд, а ти си една от малкото жени — вероятно единствената жена, — които са притежавали и ръководили студио. Можем да направим интересно предаване.
— А защо не ме покани, когато студиото беше мое?
— Защото твоят шеф на връзките с обществеността нямаше да ме пусне на по-близо от шест-седем метра от тебе.
Тя не искаше да му се ядосва. Джак Пайтън беше едно от добрите момчета, ток-шоуто му беше интересно и динамично, далеч по-добро от останалото безсмислено дърдорене в късната нощ.
Джак се изнесе, а Винъс се отърва от агента. Поръчаха си пържоли и бутилка червено вино. Винъс започна да разказва забавни истории за Родригес, имитирайки акцента му и любовните му техники.
Лъки откри, че се отпуска, докато слуша приятелката си. Винъс беше силна и сладкодумна жена. За разлика от повечето жени звезди тя бе запазила приземения си хумор и винаги беше готова да ритне някого отзад. Също така отказваше да се примирява с глупостите на мъжете, когато ставаше дума за правене на кино. Режисьори и продуценти винаги се бяха опитвали да я принудят да върши на екрана неща, които тя смяташе за неприемливи. Винъс винаги се противопоставяше твърдо — никога не се боеше от нещо или от някого.
— Той наистина е много сладък. Проблемът му е, че толкова много се старае. Чак да те заболи! — приключи Винъс историите със своя Родригес.
— А Купър? — попита Лъки. — Липсва ли ти?
— Какво значи да ми липсва? — каза Винъс презрително, защото не желаеше да застане лице в лице с
