— Остава само някой вманиачен почитател да стреля по тебе.
— Благодаря ти, Рон. Много ме окуражаваш. Караш ме да се чувствам много по-сигурна!
Късно следобед, след като Рон си беше тръгнал, Антъни звънна, за да й каже, че Родригес стои пред външната врата направо разплакан.
— Добре — размекна се тя. — Пусни го да влезе.
Родригес се втурна през вратата с букет цветя.
— Досадих ли ти, принцесо моя? — попита той с влажни и изпълнени с любов очи.
— Не, Родригес — отговори тя спокойно. — Само че трябва да разбереш, че ние не живеем заедно. Дори не сме гаджета. Имам нужда от собственото си пространство.
— Какво сме тогава? — той изглеждаше наранен.
— Ти си моят масажист — тя реши да бъде искрена. — И ти плащам за всички твои услуги.
Той се оклюма.
— И това е всичко? — попита той печално.
Тя реши, че е по-добре да го постави на мястото му по-рано, отколкото по-късно.
— Да, Родригес, това е всичко.
Знаеше, че вероятно звучи студено и безчувствено, но определено беше най-добре да приключи с това, преди той прекалено да се е вързал.
— Съжалявам, че те обезпокоих — каза той сухо.
— Няма нищо — тя погледна часовника си. Беше около пет. — Имаш ли време да ми направиш един масаж? — попита тя в опита си да смекчи нещата.
— Разбира се — отговори сковано той.
— Ще се видим там.
Тя се качи на горния етаж, взе си душ, уви се с една хавлиена кърпа и бавно влезе в залата за масаж.
Родригес се беше облякъл с бели памучни панталони и тениска с къси ръкави — работните му дрехи.
Тя констатира — както винаги, — че той изглежда невероятно добре. Може би някой щеше да го открие и да го превърне в звезда.
Тя се качи на масата и легна по корем. Родригес издърпа кърпата изпод нея. Тя не страдаше от фалшива скромност — той беше виждал всичко, че и повече.
— Днес използвай лимоново масло — предложи тя. — Харесва ми миризмата.
— Разбира се — покорно отговори Родригес, изсипа малко масло в средата на гърба й и го замасажира с твърдите си пръсти. Започна да си тананика някаква латиноамериканска песен под носа си. Хубава песен. Е, поне не му беше разбила сърцето.
Тя затвори очи и се остави на течението, мислейки за Купър. Миналата нощ той беше толкова убедителен в опита си да я спечели отново.
— Променил съм се — беше й казал. — Можем отново да се съберем — по всяко време, когато кажеш. Никога вече няма да кръшкам — не си струва.
„Разбира се, Куп — беше си помислила тя. — Това си го правил тридесет години. Защо трябва да се променяш заради мене?“
За щастие, тя не беше наивна.
Ръцете на Родригес бяха вече на задника й — месеха, правеха кръгови движения и се приближаваха все повече и повече до цепнатината.
— Родригес — промърмори тя сънливо. — Помни, че това е делови ангажимент. Не мога да бъда твоята приятелка.
— Разбирам — каза той. Ръцете му продължаваха да се движат и масажираха задните й бузи.
— Не, не го прави — обади се тя не много убедително.
— В Аржентина — отвърна той, — когато една жена каже „не“… Понякога е по-добре да се приеме, че е имала предвид „да“.
Тя усети върха на настоятелния му език.
О, Господи! Още веднъж. Никога повече нямаше отново да го окуражава.
ГЛАВА 47
— Той е тук — каза Буги.
— Как го накара да се върне? — попита Лъки.
— Опита се да избяга от града. Убедих го да не го прави.
— Носи ли ни отговор?
— Чуй сама.
Тя последва Буги в гаража. Същата сцена. Там седеше Сами глупака, завързан за стол. Зачервените му очи се оглеждаха уплашено из затвореното пространство — като животно, което търси начин да избяга.
Този път тя извади собствения си пистолет — малък сребърен автоматик, който имаше от години. Нямаше намерение да го използва като патетично извинение за този мъж. Обаче не беше лошо да затегне капана около него. Той беше стрелял в баща й, на сантиметри беше пропуснал малката Мария. Намерението му е било да убие Джино за пари. Ако това се беше случило, тя щеше да го пречука, без да се замисли — жалко парче човешки отпадък.
Тя се изправи пред него, като спокойно държеше пистолета пред себе си — за да може той да го види.
— Носиш ли ми име, Сами? — попита тя. Гласът й отекваше в празния гараж. — Надявам се да го носиш, защото днес не съм в настроение да се размотавам.
Сами погледна първо пистолета, след това — Буги, който се беше подпрял на стената.
— Давай — каза спокойно Буги. — Кажи й.
— Джон Фардо — той ме нае — измърмори Сами. Пот течеше по челото му.
— Кажи й кой е той — окуражи го Буги.
— Джон е шофьор. Един от неговите клиенти му казал да уреди работата.
— Какъв клиент? — попита Лъки. Черните й очи бяха смъртоносни и наблюдателни.
— Не знам — отговори Сами с изтънял глас. — Джон работи в „Галакси стар“ — в Сепулведа — докато се въртеше на стола, по плъхоподобното му лице се стичаше пот. — Сега ще ме пуснете ли да си вървя?
— Махай това лайно оттук, Буги — каза тя и се отправи към вратата. — И уреди да вземе всичките пари, които е получил, и да ги даде за благотворителност. Всяка стотинка.
Тя се върна в къщата, мислейки си, че вече няма такива стрелци като едно време. За късмет на Джино. Сами глупака беше сбъркан аматьор без капка мозък.
Тя седна в кабинета, обади се на информация и взе номера на автомобилната компания. След това им се обади.
— Имате шофьор на има Джон Фардо — каза тя много делово. — Той обикновено кара госпожа Ландсман… госпожа Дона Ландсман… Така ли е?
Администраторът я помоли да почака за момент, върна се и каза:
— Права сте, мадам.
— Добре. Трябва да се свържа с госпожа Ландсман по-късно. Джон ще я кара ли и тази вечер?
— Да, мадам. Той я кара всяка вечер.
Алекс беше очарован, когато Лъки се обади и каза, че може да дойде. Той й обеща да я вземе в седем часа, след това веднага се опита да се свърже с Тин Лий и да отмени срещата. Тя не си беше в къщи.
Това много го нервира, тъй като Тин Лий знаеше, че вечерята ще е у Мики Столи. Обади се на Лили у
