която носеше точно за такива случаи — когато преследваше звездите и стоеше пред къщите им по цяла нощ.
Само че тази нощ беше по-различно. Тази нощ нямаше да виси тук и да чака удобен момент, за да снима. Тази нощ беше тук заради себе си, а Лара и тъпата й асистентка съвсем я бяха улеснили. Къща без ток, потънала в тъмнина, а и Каси подкара нанякъде без шефката си. Какво по-хубаво от това?
Още като видя Каси да се отдалечава, Алисън излезе от колата си, промъкна се внимателно през отворената порта и предпазливо се приближи до къщата. Много пъти я бяха нападали кучета пазачи или някой неуморен телохранител бе изскачал пред нея с пистолет и с желанието да разбере какво търси тя.
За всеки случай винаги носеше със себе си оръжията си — дълъг ловджийски нож като онзи, който беше използван за убийството на Никол Симпсън и Рон Голдман; няколко добре подострени игли, чифт дебели кожени ръкавици, които да пазят ръцете й, отвертка и специална кредитна карта, с която можеше да отвори всяка врата.
Веднъж висеше и чакаше някаква особено нашумяла рок звезда, когато злото му псе започна да души наоколо. Преди звярът да успее да издаде и звук, тя му бе прерязала гърлото с ловджийския нож. Спомни си как ножът се плъзна през артерията на кучето и как кръвта бликна върху й. Това въобще не я разстрои. Всъщност я изпълни със странна тръпка.
Как ли би изглеждала Лара, когато това й се случеше?
Какво ли изражение щеше да се изпише на красивото й лице?
Алисън се зачуди дали Лара Айвъри знае колко е щастлива, че се е родила с такова идеално лице. Звездите бяха падали върху й и заради това лице тя водеше такъв прекрасен живот.
Като че ли тази кучка го заслужаваше. Не заслужаваше нищо, защото не знаеше какво е да даваш. Беше себична, интересуваща се само от себе си кинозвезда — такива бяха и всички останали.
Е, Алисън смяташе да промени това.
Нощта беше тъмна и мрачна, дъждът плющеше.
Алисън нямаше нужда от светлина. Дъждът не й пречеше. Знаеше много добре накъде се е отправила.
Към кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“ — ето натам беше тръгнала.
ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
В момента, в който Ники съзря Шелдън, вече беше надвила онова болезнено усещане в стомаха си. Бяха минали години, откакто не го беше виждала — години на свобода, далече от властното му, надуто присъствие. Сега се чувстваше свободна — за разлика от времето, когато той все още можеше да й въздейства психически.
Той не приличаше на поддържания мъж отпреди. Изглеждаше занемарен и изхабен, облечен с измачкано спортно сако, разкопчана яка и панталони без ръб. Не беше бръснат. Сивата му коса бе суха и твърде дълга за мъж на неговата възраст. Тънките му устни — по-безкръвни от всякога.
— Тя тук ли е? — бяха първите думи, отронили се от устата му.
— Не — отговори Ники. — Няма я.
— Имам нужда от едно питие — избоботи той.
По дъха му се досети, че в самолета вече е ударил няколко.
— Налей си сам — и му посочи бара. — А, Шелдън, това е Айдън Шон.
Като хвърли бегъл поглед към Айдън, Шелдън смутолеви едно „добър вечер“.
Айдън и Ники се спогледаха.
— Казах ти — направи тя гримаса зад гърба на Шелдън. — Абсолютен задник.
Шелдън си взе голяма чаша бренди.
— Добре, Шелдън, какво стана? — попита Ники.
— Тя избяга. Това е.
— Не може да го е направила без причина. Скарахте ли се?
— Съмър и аз никога не сме се карали. Разбирахме се чудесно.
— Тогава какво?
— Още като се върна от Лос Анджелис, ми се стори прекалено променена. Беше очевидно, че си направила нещо с нея.
— Защо пък аз? — възмути се Ники.
— Защото ти беше тази, която й разреши да живее на самотек, да излиза с момчета и Бог знае още какво, докато беше под твоите благотворни грижи.
— Хей, слушай — намеси се Айдън. — Въобще не смятам да ви се меся, но няма ли да е по-добре да се концентрирате върху това, да намерите детето си?
Шелдън го изгледа смразяващо.
— Кой си ти? — грубо попита той.
Ники се наежи.
— Това е Айдън — мъжът в живота ми — и добави рязко: — Но това въобще не е твоя работа.
— Какво стана с Ричард?
— Ще се развеждаме.
— О, и той не можа да те изтърпи.
— Да ти го начукам, Шелдън! — тя не можеше повече да се въздържа.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — той се усмихна с една от мазните си усмивчици. — Надявах се, че поне сега ще си говорим по-интелигентно.
— Кавгата ви няма да разреши проблема, по дяволите — пак ги прекъсна Айдън. — Един от вас трябва да се свърже с ченгетата. Издири приятелите й тук, Ник.
— Добре — Ники гледаше свирепо Шелдън. — Ще се поровя в нещата, които е оставила тук, и ще видя какво мога да открия.
Сам караше мотор — не беше точно „Харли“, но беше хубав. Съмър беше седнала зад него и го стискаше здраво през кръста, притискайки тялото си към гърба му — нямаше друг избор, ако не искаше да се изтърси.
Слава Богу, все още на света имаше такива свестни момчета, които не тръгват да те свалят още в мига, в който ги погледнеш. Притисна глава към раменете му. Очите й се затваряха. Беше толкова изморена, че едва гледаше.
Сам караше твърде бързо по мокрите от дъжда улици. Това обаче не я смущаваше. Тя обичаше високите скорости. Беше вълнуващо. Всеки път, когато спираха на червено, той се обръщаше, за да я попита дали се чувства добре.
— О, да — сухо отговори тя. — Никога не съм се чувствала по-добре.
— Ти си малка подигравчийка — засмя се той. — Нали?
— Не толкова малка — измърмори тя.
Сам живееше в ателие в голяма къща във Вали. То се състоеше от две големи стаи — едната служеше за спалня и гостна, а другата беше самото ателие, пълно с много картини, предимно портрети.
Тя се огледа наоколо.
— Наистина си ги бива — похвали го тя. — Добри работи.
— Зная — отговори той, самият господин Скромност. — Един ден ще правя само това. И вече никога няма да паркирам коли.
— Благодаря, че реши да ме приютиш за тази нощ, Сам. Трябва да ти призная, че бях на партито на Норман Бъртън, но не пожелах да остана при всичките тези гадни курветини. Въобще не предполагах, че ще се получи така.
— Много добре знаех къде точно си била. Нямаш родители, нали?
— Не и в хотела.
— А къде?
— Баща ми е в Чикаго, а мама е тук. Разведени са.
