пожертвува, като й предостави пълната свобода да се откаже от годежа.
— Нито един мъж не би могъл да каже повече от това, мис Халкъм. Изхождайки от личния ми опит, мисля, че малцина в това положение биха казали толкова много.
Тя замълча, след като изрекох тези думи, и ме погледна странно объркана и същевременно отчаяна.
— Не обвинявам никого, не подозирам никого — избухна тя рязко. — Но аз не мога и няма да поема отговорността да убедя Лора за този брак.
— Това е точно позицията, която сър Пърсивъл Глайд ви е помолил да заемете — отвърнах учуден аз. — Той ви е помолил да не оказвате натиск върху нейните намерения.
— И непряко ме задължава да го направя, ако й предам неговото искане.
— Как е възможно това?
— Познавайки Лора, можете сам да си отговорите, мистър Гилмор. Ако й кажа да размисли върху обстоятелствата около годежа й, аз веднага ще въздействувам върху две от най-силните й чувства — върху обичта към паметта на баща й и безкомпромисността, с която се отнася към истината. Вие знаете, че в живота й няма обещание, което да не е изпълнила; знаете, че тя пое това задължение в началото на фаталната болест на баща й и че пред смъртния му одър говореше с надежда и радост за брака си със сър Пърсивъл Глайд.
Признавам, че останах леко поразен от тази гледна точка към случая.
— Уверен съм — започнах аз, — че в казаното от вас няма намек за користност от страна на сър Пърсивъл по отношение на резултата, за който току-що споменахте?
Честното й, безстрашно лице даде отговора, преди тя да каже каквото и да било.
— Смятате ли, че бих останала дори и за миг в компанията на човек, когото подозирам в подобна низост? — отвърна сърдито тя.
Приятно ми беше да изпитам върху себе си искрите на искреното й възмущение. В моята професия човек, се среща с толкова много злонамереност и толкова малко възмущение.
— В такъв случай — продължих аз — позволете да ви кажа на нашия правен език, че се отклонявате от същността. Каквито и да бъдат последиците, сър Пърсивъл е в правото си да иска от вашата сестра внимателно да обмисли поетото задължение от всяка логична гледна точка, преди да поиска да бъде освободена от него. Ако това злочесто писмо я е настроило срещу него, вървете веднага и й кажете, че той доказа невинността си пред вас и пред мен. Какъв подтик за възражения срещу него може да има тя след всичко това? Какво извинение би могла да посочи за промяната на своето решение спрямо един човек, когото фактически е приела за свой съпруг преди повече от две години?
— Смея да кажа, мистър Гилмор, че в очите на закона и на здравия разум — никакво. Ако тя все още се колебае и ако аз все още се колебая, трябва да си обясните нашето странно поведение, ако желаете, с каприз от страна и на двете ни. И затова трябва да приемем порицанието колкото можем по-леко.
При тези думи тя стана изведнъж и излезе. Когато една разумна жена е изправена пред сериозен въпрос и го отбягва с лекомислен отговор, в деветдесет и девет на сто от случаите това е сигурен знак, че тя крие нещо. Започнах отново да чета вестника, подозирайки силно, че мис Халкъм и мис Феърли имаха помежду си някаква тайна, която не искаха да споделят със сър Пърсивъл и с мен. Това ми се стори жестоко и за двама ни, особено за сър Пърсивъл.
Моите съмнения или по-точно казано моите убеждения се потвърдиха от думите и поведението на мис Халкъм, когато я видях отново по-късно същия ден. Тя бе подозрително кратка и сдържана, осведомявайки ме за резултата от разговора със сестра й. Както излизаше, мис Феърли бе изслушала мълчаливо цялата история около писмото, изложена пред нея от вярната гледна точка; но когато мис Халкъм продължила по- нататък, заявявайки, че целта на посещението на сър Пърсивъл в Лимъридж е да я убеди да определи ден за бракосъчетанието, тя сложила край на въпроса, молейки за време. Ако сър Пърсивъл приемел да я остави на спокойствие сега, тя поемала задължението да му даде окончателния си отговор преди края на годината. Била тъй разстроена и развълнувана, когато помолила за тази отсрочка, че мис Халкъм й обещала да използува своето влияние, за да я получи; и с това по най-гореща молба на мис Феърли били прекратени всякакви по-нататъшни обсъждания на въпроса за сватбата.
Тъй направеното предложение за временно споразумение може и да е било удобно за младата дама, но то се оказа до известна степен затрудняващо за автора на тези редове. Сутрешната поща бе донесла писмо от моя съдружник, което ме задължаваше на другия ден да се върна в града със следобедния влак. Беше напълно вероятно, че няма да намеря повторна възможност да се явя в Лимъридж до края на годината. В този случай, ако допуснехме, че мис Феърли реши в края на краищата да остане вярна на поетото задължение, налагащите се лични контакти с нея, преди да изготвя договора, се оказваха очевидно невъзможни и ние трябваше да започнем една преписка по въпроси, които задължително се обсъждат в разговори между двете страни. Не казах нищо за това затруднение, докато сър Пърсивъл не бе уведомен относно поисканата отсрочка. Той бе твърде галантен джентълмен, за да не зачете молбата незабавно. Когато мис Халкъм ми съобщи за това, аз й казах, че трябва непременно да говоря със сестра й, преди да напусна Лимъридж; и ето защо бе уговорено на другата сутрин да се видя с мис Феърли в личната й гостна. Тя не слезе да вечеря, нито се присъедини по-късно към нас. Извини се с леко неразположение и на мен ми се стори, че когато сър Пърсивъл чу това, той малко се подразни, както и можеше да се очаква.
На другата сутрин, веднага щом приключи закуската, аз се качих в гостната на мис Феърли. Бедното момиче бе толкова бледо и тъжно и пристъпи да ме посрещне с такава готовност и изящество, че решението ми да й държа лекция за капризите и нерешителността й, върху което мислех, качвайки се нагоре, се изпари на мига. Поведох я обратно към стола, от който бе станала, и седнах срещу нея. Любимата й начумерена хрътка беше в стаята и аз очаквах, че ще ме посрещне с лай и желание да ме ухапе. Но странно, своенравното малко животинче измами очакванията ми, като скочи върху скута ми и щом седнах, набута приятелски острата си муцунка в ръката ми.
— Често обичахте да сядате на колената ми, когато бяхте малка, скъпа моя — казах аз, — и сега кученцето ви, изглежда, има намерение да запълни вместо вас празния трон. Тази красива рисунка ваша ли е?
Посочих към албума, отворен на масата до нея, който очевидно бе разглеждала, преди да вляза. Разгърнатата страница разкриваше малък акварелен пейзаж, изкусно прикрепен върху нея. Това бе рисунката, предизвикала въпроса ми — съвсем случаен въпрос; но можех ли да подхвана деловия разговор още с първите си думи?
— Не — отвърна тя, извръщайки доста смутено поглед от рисунката, — не е моя.
Пръстите й бяха в непрекъснато движение навик, който помня от детството й — и винаги си играеха с първото нещо, което им попаднеше, когато някой й говореше. Този път те потърсиха албума и започнаха да си играят разсеяно около полето на малката акварелна рисунка. Меланхоличният израз сложи още по-силен отпечатък върху лицето й. Тя не гледаше рисунката, нито пък мен. Очите й скачаха неспокойно от един предмет в стаята на друг, разкривайки ясно, че тя подозира защо съм дошъл. Виждайки това, реших, че ще е най-добре без всякакво бавене да се насоча към целта.
— Една от причините, които ме доведоха тук, скъпа моя, е да ви кажа довиждане — започнах аз. — Днес трябва да се върна в Лондон и преди да замина, искам да разменя няколко думи с вас във връзка със собствените ви дела.
— Съжалявам много, че си заминавате, мистър Гилмор — каза тя, като ме погледна мило. — Вашето присъствие тук ме връща към доброто старо време.
— Надявам се, че ще мога да дойда отново и да събудя още веднъж тези приятни спомени — продължих аз, — но тъй като съществува известна несигурност относно бъдещето, трябва да се възползувам от възможността, която имам, и да говоря с вас сега. Аз съм ваш дългогодишен адвокат и ваш стар приятел и се осмелявам да ви напомня, с убедеността, че няма да ви обидя, за вероятността на вашия брак със сър Пърсивъл Глайд.
Тя дръпна ръка от малкия албум така неочаквано, сякаш той бе станал горещ и я бе изгорил. Пръстите й се вплетоха нервно едни в други върху скута й, погледът й се заби в пода и на лицето й се изписа израз на напрежение, което граничеше с болка.
— Абсолютно наложително ли е да говорим за моето брачно споразумение? — запита тихо тя.
— Наложително е да го споменем — отвърнах аз, — без да разсъждаваме върху факта. Нека просто
