кажем, че вие може да се омъжите или може да не се омъжите. В първия случай трябва да бъда предварително подготвен да направя договора ви и от учтивост не трябва да го извърша, без най-напред да съм се посъветвал с вас. Сегашният разговор може да се окаже единствената ми възможност да чуя какви са вашите желания. Ако приемем, че решите да се омъжите, искам да ви осведомя колкото се може с по- малко думи какво е сегашното ви положение и как можете да го промените, ако желаете, в бъдеще.
Разясних й точно целта на брачния договор и подир това й казах какви са нейните перспективи — на първо място при навършване на пълнолетието й; и на второ място при смъртта на чичо й — разграничавайки собствеността, върху която тя имаше права само приживе, и тази, която оставаше изцяло под нейно разпореждане. Тя ме слушаше внимателно, като напрегнатият израз все още бе изписан на лицето й, а ръцете й бяха все още вкопчени нервно една в друга на скута й.
— А сега — заключих аз — кажете ми имате ли пред вид някакво условие, което в дадения случай бихте желали да включа — за което е необходимо, разбира се, съгласието на вашия настойник, тъй като все още не сте пълнолетна.
Тя се раздвижи неспокойно на стола си и после ненадейно ме погледна много сериозно право в очите.
— Ако това се случи — започна тя немощно, — ако аз…
— Ако вие се омъжите — подпомогнах я аз.
— Не му позволявайте да ме раздели от Мариан — извика тя с неочакван прилив на енергия. — О, мистър Гилмор, моля ви, направете юридически така, че Мариан да живее заедно с мен!
При други обстоятелства вероятно щях да се развеселя от това чисто женско тълкуване на въпроса ми и от дългото обяснение, което го бе предхождало. Но видът й и гласът й, когато говореше, бяха такива, че не само ми подействуваха сериозно — те ме натъжиха. Думите й, колкото и малко да бяха те, издаваха отчаяното желание да не я отскубват от миналото, което от своя страна вещаеше нещо лошо в бъдещето.
— Искането ви Мариан Халкъм да живее с вас може да се уреди лесно с лично споразумение — казах аз. — Струва ми се, че едва ли разбрахте въпроса ми. Той се отнасяше до вашата собственост — до начина, по който ще се разпоредите с парите си. Да предположим, че решите да направите завещание, когато навършите пълнолетие, кой бихте искали да получи парите?
— Мариан е майка и сестра за мен — каза това добро, нежно момиче и сините му очи заблестяха, докато говореше. — Мога ли да ги оставя на Мариан, мистър Гилмор?
— Естествено, скъпа моя — отвърнах аз. — Но не забравяйте каква голяма сума е това. Бихте ли искали цялата да бъде приписана на мис Халкъм?
Тя се поколеба; изчерви се, сетне пребледня и ръката й се прокрадна отново към малкия албум.
— Не цялата — каза тя. — Освен Мариан има още един човек…
Тя млъкна; червенината отново обля лицето й, а пръстите й, отпуснати върху албума, започнаха леко да потрепват по полето на рисунката, като че ли споменът за някаква любима мелодия ги бе задвижил механично.
— Имате пред вид друг член на семейството освен мис Халкъм? — подсказах аз, виждайки, че не е в състояние да продължи.
Червенина обля челото и врата й и нервните пръсти изведнъж се вкопчиха здраво в албума.
— Има един друг човек — отвърна тя, без да обръща внимание на последните ми думи, макар че очевидно ги бе чула. — Има един друг човек, който може би ще приеме малък спомен, ако мога да му го оставя. В това няма нищо лошо, ако умра първа…
Тя замълча отново. Руменината, обхванала ненадейно страните й, също тъй ненадейно изчезна. Ръката върху албума се отпусна, потръпна и го премести настрани. Тя вдигна очи за миг и после извърна глава настрани. Кърпичката й падна на пода, докато променяше положението си, и тя бързо скри лице в ръцете си.
Стана ми тъжно, защото я помнех като най-жизненото и най-щастливото дете, което се смееше по цял ден, а сега в разцвета на младостта и хубостта й я виждах тъй подтисната и прекършена!
Мъката, която предизвика в мен, ме накара да забравя изминалите години и настъпилата с тях промяна в положението, ни един към друг. Приближих стола си към нея, вдигнах кърпичката й от килима и нежно свалих ръцете от лицето й.
— Не плачете, скъпа моя — казах аз и избърсах сълзите, които се събираха в очите й, с ръката си, като че ли тя беше малката Лора Феърли от преди десет години.
Това бе най-доброто, което можех да сторя, за да я успокоя. Тя положи глава на рамото ми и се усмихна през сълзи.
— Съжалявам, че не можах да се овладея — каза безхитростно. — Не се чувствувам добре, напоследък съм твърде слаба и изнервена и често плача без причина, когато съм сама. — Сега вече съм по-добре — мога да ви отговоря както трябва мистър Гилмор. Наистина мога.
— Не, не, скъпа моя — успокоих я аз. — Засега смятаме въпроса за приключен. Вие казахте достатъчно, за да ме накарате да се погрижа възможно най-добре за вашите интереси, а подробностите можем да уточним при друг удобен случай. Да сложим край на деловите проблеми и да поговорим за нещо друго.
Незабавно я насочих към други теми. След десет минути настроението й беше по-ведро и аз станах, за да вървя.
— Елате отново — каза тя искрено. — Ще се опитам да бъда по-достойна за милото ви чувство към мен и моите интереси, стига само да дойдете отново.
Все още се държеше здраво за миналото — миналото, което представлявах аз по един начин и мис Халкъм — по друг! Силно ме тревожеше този неин поглед назад сега, когато животът й започваше точно така, както аз се обръщах назад в края на моя.
— Ако дойда, надявам се да ви намеря в по-добро състояние — казах аз, — в по-добро състояние и по-щастлива. Бог да ви благослови, скъпа моя!
Тя отговори само като подаде страната си, за да я целуна. Дори и адвокатите имат сърца и моето ме заболя малко, когато се сбогувах с нея. Целият ни разговор едва ли бе продължил повече от половин час. Тя не бе промълвила ни една дума, която да обясни загадката около явното й отчаяние и страх пред перспективата на нейния брак, и въпреки това бе съумяла да ме спечели на своя страна, без да зная как или защо. Влязъл бях в стаята с чувството, че сър Пърсивъл Глайд имаше наистина причина да недоволствува от начина, по който се отнасяше с него; тръгнах си, надявайки се скришом нещата да завършат така, че тя да повярва на приказките му и да поиска да я освободи от задължението й. Мъж на моята възраст и с моя житейски опит трябваше да схване много по-дълбоко нещата, а не тъй безоснователно да строи въздушни кули. Не мога да търся извинение за себе си; мога да изложа само истината и да кажа — така беше.
Настъпваше часът за моето заминаване. Пратих да съобщят на мистър Феърли, че бих почакал, за да се сбогувам с него, в случай че пожелае, но че го моля да ме извини, ако това стане набързо. Той изпрати отговор, написан с молив върху хвърчащо листче:
Точно преди да тръгна, се видях за малко насаме с мис Халкъм.
— Казахте ли на Лора всичко, което искахте? — запита тя.
— Да — отвърнах. — Останала е без сили и е много изнервена. Радвам се, че има човек като вас, който да се грижи за нея.
Острият поглед на мис Халкъм изучаваше внимателно лицето ми.
— Вие променяте становището си относно Лора — каза тя. — Днес сте склонен да проявите по-голяма снизходителност към нея, отколкото вчера.
Нито един разумен мъж не започва, ако не е под готвен, словесен двубой с една жена. Само казах: — Дръжте ме в течение. Няма да направя нищо, преди да получа вест от вас.
Тя продължаваше да ме гледа изпитателно.
— Иска ми се всичко да е свършило, да е свършило, мистър Гилмор. И за вас е така.
При тези думи тя си тръгна.
Сър Пърсивъл най-любезно настоя да ме изпрати до вратата на каретата.
— Ако някога ви се случи да бъдете близо до моите земи — каза той, — моля ви, не забравяйте, че
