сигурна и най-главното — позната ръка…
— Ела — тихо го подкани тя. — Всичко е наред, ей сега ще се върнем в колата… Прегърни ме през раменете, но гледай къде стъпваш, моля те! Иначе и двамата ще се пльоснем в калта!
Марино избърса уста в ръкава на якето си. От очите му течаха сълзи, краката му се движеха едва-едва, с цената на огромни усилия. Вкопчил се в Скарпета, той бавно тръгна да пресича калното бойно поле, на което преди време се бяха запознали.
— Хей, докторке, ами ако съм я изнасилил? — изпъшка той, изпитвайки чувството, че всеки момент ще припадне. — Какво ще стане, ако съм я изнасилил?
29.
В хотелската стая беше прекалено топло въпреки опитите на Скарпета да внесе някакви корекции в показанията на термостата. Седеше на стола до прозореца и наблюдаваше проснатия върху леглото Марино. Беше легнал по гръб, без да си прави труда да съблече черните си дрехи. Шапката за бейзбол лежеше самотна върху нощното шкафче, а черните му ботуши бяха строени до таблата на леглото и изглеждаха странно самотни.
— Трябва да хапнеш малко — обади се от мястото си до прозореца тя.
Върху килима до нея лежеше опръсканият с кал полеви криминологичен комплект, а на стола в съседство съхнеше палтото й. Навсякъде в стаята се виждаха капчици червеникава кал и на Скарпета й се стори, че огледът продължава… После си помисли за спалнята на Сузана Полсън и за престъплението, което може би е било извършено там.
— В момента не мога да поема нищо — отвърна Марино, без да променя хоризонталното си положение. — Ами какво ще стане, ако вземе да отиде в полицията?
Скарпета нямаше намерение да му дава фалшиви надежди. Всъщност, не можеше да му даде каквито и да било надежди, просто защото не знаеше какво е станало.
— Можеш ли да седнеш, Марино? — попита. — Мисля, че така ще се почувстваш по-добре. А аз ще поръчам нещо…
Стана и тръгна към телефона, оставяйки след себе си нови кални капчици. Измъкна очилата за четене от джоба на жакета и ги окачи на върха на носа си, след което се залови да разглежда телефона. Не откри номер на румсървиса и се принуди да го потърси чрез нулата на телефонната централа.
— Три големи бутилки минерална вода, две канички горещ чай „Ърл Грей“, една затоплена кифличка и купа овесена каша — рече в слушалката тя, поръчвайки гладко, като че всичко беше предварително обмислено. — Не, благодаря. Това е достатъчно.
Марино с мъка се надигна до седнало положение и побърза да тикне зад гърба си всички налични възглавници. Тя усети погледа му върху себе си, докато се връщаше обратно на мястото си. Почувства се уморена, в главата й сякаш галопираха диви коне, всеки от които теглеше в различна посока. Мислеше си за люспите боя и останалите миниатюрни частици, за почвените проби в найлоновата торба, за Джили и тракториста, за Луси и Бентън, за Марино в ролята на пиян изнасилвач. И друг път му се беше случвало да се държи като глупак по отношение на жените. Неведнъж беше смесвал работата с личните си емоции, бе имал сексуални контакти както със свидетелки, така и с жертви на престъпления. И си беше плащал, разбира се, но винаги толкова, колкото можеше да си позволи… Никога досега не го бяха обвинявали в изнасилване, никога досега самият той не се беше притеснявал, че е извършил нещо подобно…
— Трябва да направим всичко възможно, за да излезем от тази бъркотия — поде Скарпета. — Ще започна с твърдото си убеждение, че ти не си изнасилил Сузана Полсън. Въпросът е дали тя в действителност мисли така, или иска да повярваш, че си го направил. Ако последното се окаже вярно, ще се наложи да търсим мотив. Но нека започнем с това, което си спомняш. Или по-скоро с последното, което си спомняш…
— Помълча малко, после вдигна глава: — Хей, Марино, няма страшно… Ще се справим, дори и да се окаже, че наистина си я изнасилил…
Марино мълчеше и я гледаше. Лицето му беше зачервено, в оцъклените му очи се четяха болка и страх, на дясното му слепоочие пулсираше изскочила веничка, която непрекъснато опипваше с пръст.
— Знам, че едва ли изгаряш от желание да ме запознаеш в подробности с това, което си вършил снощи, но без тях не мога да ти помогна… — Помълча малко, после добави: — Знаеш, че не съм гнуслива…
След всичко, което бяха преживели заедно, тази забележка прозвуча наистина смешно, но ситуацията беше такава, че и на двамата не им беше до смях.
— Не съм сигурен, че ще мога — смотолеви Марино и отмести поглед.
— Това, което рисува въображението ми, със сигурност е далеч по-лошо от онова, което си направил — отвърна тя с тих и убедителен глас.
— Сигурно — изпъшка той. — Нали не си расла в саксия…
— Не съм — кимна тя. — Ако от това ще ти стане по-леко, съм готова да призная, че и аз съм вършила доста гадости… — На лицето й се появи нещо като усмивка: — При това такива, които трудно би могъл да си представиш…
30.
Не му беше трудно да си го представи. През всичките тези години предпочиташе да не си представя какво е вършила с други мъже, особено с Бентън.
Гледаше покрай нея, към прозореца. Скромната му единична стая беше на третия етаж и оттам не виждаше улицата, а само сивото небе над главата й. Чувстваше се дребен и незначителен, изпитваше детинското желание да се скрие под завивките, а когато се събуди, да открие, че нищо не се е променило. Искаше да се събуди и да установи, че е тук, в Ричмънд, с докторката, двамата работят по поредния случай, а инциденти няма. Странно, колко много пъти беше отварял очи в разни хотелски стаи с желанието тя да е там и да го гледа. А сега наистина беше в хотелската му стая и го гледаше. Опита се да започне отнякъде, но детинското желание го сграбчи отново и изведнъж установи, че си е загубил гласа. Беше потънал някъде между сърцето и устата, беше се стопил като светулка в нощния мрак.
От години мислеше за нея, при това по точно определен начин. Ако трябваше да бъде честен, мислеше за нея още от момента, в който се запознаха. Еротичните му фантазии бяха в посока на най-умелия, изобретателен и невероятен секс, който някога беше правил. Разбира се, не можеше да говори за това, нито да й го обясни, тъй като това би означавало да спре да се надява… А той продължаваше да се надява, че ще стане нещо и тя изведнъж ще се промени. Освен това, ако започнеше да й разказва всичко, което помнеше от предишната нощ, тя вероятно щеше да получи някаква представа за нещата, които би имала, ако е с него. И това щеше да ликвидира всичките му шансове, колкото и незначителни да бяха те. Да изповяда пред нея малкото, което си спомняше, означаваше дай покаже какво би могъл да й предложи, а това би сложило край на всичко. Фантазиите му също нямаше да оцелеят и едва ли някога щяха да се появят отново. Потиснат от всичко това, Марино се замисли как да я излъже.
— Да започнем от появата ви в клуба — каза Скарпета, приковала очи в лицето му. — В колко часа отидохте?
Добре. За клуба „Орденът на полицейското братство“ можеше да говори.
— Към седем — заяви. — С Ийс и Браунинг се видяхме направо там и си поръчахме нещо за хапване.
— Подробности — отсече, без да помръдва, тя. Очите й продължаваха да не се отместват от неговите. — Какво ядохте там, ти какво беше ял през деня?
— Нали щяхме да започнем от полицейския клуб, а не какво съм ял през деня? — втренчи се в нея той.
— Ти вчера закусва ли? — настоя Скарпета със същия спокоен и търпелив глас, с който разговаряше с хората, оцелели случайно или по волята на Бога след набега на някой жесток убиец.
— Пих кафе в стаята си — отвърна Марино.
— А не хапна ли някакъв сандвич, не обядва ли?
— Не.
