— Някой път ще ти изнеса лекция на темата редовно хранене — поклати глава тя. — Значи си изкарал цял ден на кафе, без храна, чак до седем вечерта, когато си отишъл в клуба. Вероятно си ударил едно-две на празен стомах, а?
— Започнах с две бири. После си поръчах пържола и салата.
— Без картофи или хляб, нали така? Без въглехидрати, защото си на диета…
— Аха… Това май беше единственото здравословно нещо, което направих снощи…
Тя замълча, а Марино веднага усети, че няма особено добро мнение за диетите и едва ли ги смята за здравословен навик. Разбира се, нямаше да започне да го инструктира относно здравословното хранене сега — докато седеше на леглото, страдащ от тежък махмурлук, главоболие и силни опасения, че може би е извършил престъпление, за което ще му бъдат повдигнати съответните обвинения. Които може би вече бяха повдигнати… Погледна сивото небе през прозореца и си представи как полицейска кола „Краун Виктория“ без отличителни знаци тихо обикаля из улиците и го търси. По дяволите! В нея би могъл да седи дори самият детектив Браунинг, готов да изпълни заповедта за арестуването му.
— А после какво стана? — попита Скарпета.
Марино си представи как го вкарват на задната седалка на крауна и се запита дали Браунинг ще му сложи белезници. Би могъл да го остави без тях в израз на професионално уважение, но би могъл да забрави за уважението и да ги щракне около китките му. Май второто е по-вероятно, реши след кратък размисъл Марино.
— Изпи няколко бири и вечеря с пържола и салата, като всичко това започва в седем, така ли? — Скарпета го подхвана по своя особен, общо взето приятен, но неотстъпно настъпателен начин. — Колко по- точно бяха бирите?
— Мисля, че четири…
— Не ме интересува какво мислиш, а колко точно?
— Шест — отвърна той.
— Чаши, бутилки, кутии? Големи, малки? С други думи, искам да знам количеството…
— Шест нормални бутилки „Бъдуайзър“. За мен това количество не е голямо, понасям го спокойно. Шест бири за мен са като половин бира за теб…
— Едва ли — поклати глава Скарпета. — Но за тая математика ще говорим след малко…
— Хич не ми трябват лекции — стрелна я косо с очи, след което най-сетне се реши да срещне погледа й.
— Шест бири, една пържола и една салата в полицейския клуб в компанията на Джуниъс Ийс и детектив Браунинг — направи рекапитулация Скарпета. — А по кое време чу новината, че се връщам в Ричмънд? Може би докато още вечеряше?
— Ама ти наистина се захвана да смяташ колко е две и две! — недоволно промърмори Марино.
Ийс и Браунинг се настаниха в сепарето срещу него, на масата между тях гореше свещ, поставена в глобус от червено стъкло. И тримата си поръчаха бира. Ийс го попита какво мисли за Скарпета, но честно, без да го увърта. Дали е само една началничка, или я бива и като човек? Тя е голяма работа, но изобщо не се надува, отвърна Марино. Тези думи помнеше абсолютно ясно, както и последвалите догадки и предположения на Ийс и Браунинг за евентуалното й завръщане на предишната работа в Ричмънд. Самата тя не му беше споменала нищо подобно, не беше направила дори най-далечен намек. По тази причина той се почувства обиден, унизен и бесен. И мина на бърбън.
Винаги съм си мислил, че мадамата си я бива, беше казал онзи идиот Ийс в момента, в който Марино премина на бърбън. Има страхотни очи, беше добавил малко по-късно той, очертавайки с шепи пред гърдите си какви очи има предвид. Нямал нищо против да се мушне в лабораторната манта заедно с тях. Хей, ти цял живот си работил с нея и вероятно по тази причина вече си престанал да забелязваш атрибутите й… Браунинг добави, че само е чувал за нея, и на лицето му изплува многозначителна усмивка.
Марино не знаеше какво да каже, затова глътна на екс първия бърбън и побърза да си поръча още един. Само представата за лъстивите очички на Ийс, плъзгащи се по тялото й, го накара да свие юмруци. Разбира се, не посегна да го удари, а се облегна назад и отново опразни чашата си. После се опита да си представи как тя сваля лаборантската си манта и отива да я закачи на куката зад вратата. Направи всичко възможно да прогони едно друго видение — как сваля жакета си, навива ръкавите на блузката и започва обичайните за всяко местопрестъпление процедури. Скарпета винаги се държеше непринудено и не забелязваше мъжките погледи, които съпровождаха разкопчаването и закопчаването на връхните й дрехи. Защото имаше работа, а на мъртвите изобщо не им пукаше дали е съблечена или не. Те просто са мъртви. За разлика от Марино, който не е мъртъв, но тя по всяка вероятност го мисли за такъв…
— Отново ще повторя: нямам никакви планове да се връщам в Ричмънд — обади се тя. Седеше с кръстосани крака, маншетите на тъмносините й панталони бяха оплескани с кал, а обувките й бяха толкова изцапани, че човек трябваше да има въображение, за да си представи блестящо черната им кожа от сутринта. — Освен това не вярвам да допускаш, че бих кроила подобни планове, без да ти кажа…
— Човек никога не знае — промърмори той.
— Но ти знаеш.
— Аз няма да се върна тук. Особено пък сега…
Някой почука на вратата и сърцето на Марино пропусна един удар. Пред очите му изплуваха картини на полицейския участък отвътре, на затворническата килия и съдебната зала.
— Румсървис — обади се един глас от коридора и той облекчено затвори очи.
— Аз ще отворя — надигна се Скарпета.
Останал в седнало положение на леглото, Марино проследи с очи стройната й фигура как прекосява тясната стая и се насочва към вратата. Ако го нямаше тук, тя вероятно би попитала кой е и би погледнала през шпионката. Но присъствието му очевидно я успокояваше. Както и наличието на полуавтоматичния колт 28-и калибър, прикрепен към глезена му. Между другото, той едва ли би използвал оръжието, но нямаше нищо против да поступа някого — ей така, за сваляне на напрежението. Огромните лапи буквално го сърбяха от желанието да ги забие в нечия челюст или слънчев сплит — както правеше някога като боксьор…
— Здравейте, как сте? — поздрави ги пъпчивият младеж в униформа, който тикаше количката.
— Много добре — отвърна Скарпета, бръкна в джоба си и измъкна една акуратно сгъната банкнота от десет долара. — Оставете всичко тук, благодаря…
— И аз благодаря, госпожо, желая ви един наистина хубав ден — поклони се младежът, прибра банкнотата и внимателно затвори след себе си.
Марино остана напълно неподвижен на леглото, само очите му мърдаха. Проследи я как сваля опаковката на кифличката и капака на овесената каша, разпечатва маслото и смесва част от него с кашата. Добави малко сол, после намаза кифлата с останалата част от маслото и напълни двете чаши с горещ чай. Не сложи захар, вероятно защото на количката изобщо нямаше такава.
— Ето, заповядай — рече и постави овесената каша и чашата силен чай на масичката до леглото. — Яж… — Върна се до количката и взе кифлата. — Колкото повече храна приемеш, толкова по-добре. А когато започнеш да се чувстваш по-добре, може би ще се върне и паметта й…
Гледката на овесената каша предизвика силен спазъм на протест в свития му стомах, но въпреки това Марино взе купата и натопи лъжицата в нея. Бавното потъване на прибора в сгъстяващата се каша му напомни за начина, по който Скарпета вземаше проба от калта с помощта на дървените пръчици за секрет. После на мястото на калта се появи нещо друго, също така гъсто, което предизвика нов пристъп на гадене. Ех, ако не беше толкова пиян! Но вече беше късно. Овесената каша го убеди напълно в реалността на това, което беше извършил снощи. Надеждата, че само го беше започнал, бързо се изпари. Беше го довършил докрай…
— Не мога да ям — изломоти той.
— Можеш — отвърна тя и отново седна на стола си. Държеше се като съдия, с изправен гръб и строг поглед, втренчен право в очите му.
Марино неохотно поднесе лъжицата към устата си и с изненада установи, че овесената каша съвсем не е лоша. Плъзгаше се към стомаха му леко и без усилия. След броени минути осъзна, че е омел цялата купа и ръката му посяга към кифличката. Едновременно с това усети погледа й върху себе си. Тя мълчеше, а той прекрасно знаеше защо не му говори и предпочита да го наблюдава. Защото все още не й беше казал
