Той си спомни как ръцете на Сузи потънаха дълбоко в джобовете му, как се засмя и го дръпна навътре в антрето, затваряйки с крак входната врата. В главата му се стелеше мъгла — същата като онази, която блокираше фаровете на таксито, отвеждащо го към дома й. В онзи момент си даваше съвсем ясна сметка, че пътува към неизвестността, но въпреки това не направи нищо. Възбуди се в момента, в който Сузи пъхна ръцете си в джобовете му и го придърпа навътре в хола, облечена само с една камуфлажна тениска, под която нямаше нищо. Тя веднага го усети и се притисна към него.
— Отиде в кухнята и донесе бутилка бърбън…
Вслуша се в собствения си глас, стараейки се да не гледа към Скарпета. Постепенно изпадаше в нещо като транс, но продължаваше да говори:
— Наля по едно, но аз й казах, че не бива да пия повече. А може и да не съм го казал. Не знам. Тя вече ме беше подкарала… Какво мога да ти кажа? Беше ме подкарала и толкоз. Попитах я защо е навлякла тая камуфлажна тениска, а тя отвърна, че Франк така я бил свикнал. Да облича разни униформи, а след това да си играят…
— Джили била ли е свидетел на тези игри в униформи?
— Какво?
— Добре, по-късно ще говорим за Джили — въздъхна Скарпета. — На какво са си играли Франк и Сузи?
— На разни игри.
— Тя поиска ли да си играе с теб? — продължи с въпросите Скарпета.
В стаята беше тъмно и той не можеше да види изражението й. При всички случаи беше гадно. Опитвайки се да бъде искрен, мислеше само за едно — как ще умрат всичките му прекрасни фантазии. Тя ще използва въображението си и те ще загинат. Безвъзвратно и завинаги. Нямаше да му остане никаква надежда, просто защото тя ще знае какво може да очаква, ако бъде с него.
— Това е важно, Марино — тихо рече тя. — Разкажи ми за игрите…
Той с мъка преглътна, въобразявайки си, че хапчетата продължават да са заседнали в гърлото му и предизвикват неприятно възпаление. Искаше още чай, но не можеше да помръдне. В същото време не искаше да я моли за каквото и да било. Скарпета седеше изправена, но без да излъчва напрежение, силните й ръце почиваха върху облегалките на стола. Изцапаният с кал костюм не разваляше излъчването й. Очите й гледаха внимателно.
— Каза да я подгоня — започна той. — Аз продължавах да си пия. Попитах я какво има предвид, като казва да я подгоня. Нареди ми да отида в спалнята — в нейната спалня, където да се скрия зад вратата и да чакам. Каза, че трябва да чакам в продължение на пет минути, точно пет… А след това да започна да я търся, като че ли… Като че ли искам да я убия… Казах й, че това не е хубаво. Всъщност, не й го казах в буквалния смисъл на понятието… — Въздухът излетя от гърдите му с тихо свистене: — Не й го казах, защото вече ме беше подкарала…
— Колко беше часът?
— Трябва да съм бил там от около час.
— Значи е пъхнала ръце в джобовете ти в момента, в който ти е отворила. Това е станало приблизително в десет и половина. Искаш да кажеш, че от този момент нататък е изтекъл един час, така ли? Нищо ли не се случи през този един час?
— Пиехме. В хола, на дивана… — Вече не я гледаше. И едва ли щеше да я погледне.
— На включено осветление? При спуснати пердета?
— Тя запали камината. Лампата беше загасена. За пердетата не си спомням. — Замисли се за момент, после добави: — Май бяха спуснати…
— Какво правехте на дивана?
— Разговаряхме. Предполагам, че се опознавахме.
— Без предположения. Какво значи
Той усети как лицето му пламва.
— Не! Всъщност, първата част от предположението ти е вярна… Най-вече по отношение на целувките. На това му викам опознаване. Повечето хора го правят. Седяхме на дивана и си приказвахме за играта… — Лицето му продължаваше да пламти. Знаеше, че тя ще го забележи и не вдигаше глава да я погледне.
Лампите бяха загасени. Отблясъците от огъня мърдаха по голата й, неестествено бледа плът. Тя го сграбчи и възбудата му рязко нарасна. Болеше го, но беше приятно. После остана само болката. Каза й да внимава, защото боли, а тя се засмя и отвърна, че обича грубостите. Колкото повече грубости, толкова по- добре. Попита го дали ще я захапе, но той отказа. Ще ти хареса, обеща му тя. Особено ако хапеш силно. Не знаеш какво изпускаш… През цялото време отблясъците от камината играеха по голото й тяло. Той задържа езика си в устата й, но премести тялото си така, че да се предпази от грубите й ласки. „Не се прави на монахиня“, шепнеше тя, докато се опитваше да го свали по гръб и да дръпне ципа му. Но той съумяваше да се предпази от алчните й пръсти. Мислеше за зъбите й, които проблясваха на светлината на огъня, потръпваше при представата, че те се забиват в плътта му.
— Играта започна на дивана, така ли? — обади се от далечния край на стаята Скарпета.
— По-скоро там я обсъждахме. После аз станах, а тя ме заведе в спалнята и ме накара да се скрия зад вратата, където трябваше да чакам пет минути.
— Продължавахте ли да пиете?
— Тя май ми сипа още едно…
— Стига с това май. Големи ли бяха питиетата? Малки? Колко станаха?
— Тая жена не признава малките неща. Питиетата бяха големи. Изпих най-малко три, преди да ме скрие зад вратата. Спомням си, че започвах да се замайвам… А когато играта започна, пред очите ми падна перде… И слава Богу.
— Опитай да си спомниш. Трябва да знаем какво е станало. Не защо, а
— Да, докторке, знам, че е така… Но може би аз се шокирам. Не знам… Спомням си, че направих опит да видя колко е часът, но ми беше трудно да хвана на фокус стрелките на часовника си. Е, зрението ми не е каквото беше, но снощи наистина ми беше паднало перде. Работата беше сериозна. Честно казано, не знам защо се съгласих на игрите й…
Скрит зад вратата на спалнята и облян в пот, правеше отчаяни опити да види циферблата на часовника си. В един момент се отказа и започна да брои наум. Стигна до шейсет, започна отново и изведнъж обърка сметките. Остана зад вратата, докато не се увери, че са изтекли пет минути. Възбудата му беше различна и нямаше нищо общо с възбудата, която го обземаше при контактите с други жени. Нищо общо. Напусна скривалището си зад вратата и едва тогава си даде сметка, че цялата къща тъне в мрак. Не виждаше дори ръцете си, освен ако не ги вдигнеше на сантиметър от очите си. Тръгна напред, опипвайки стената. В един момент се досети, че тя го чува. В мъглата на пияното му съзнание се появи пролука и той изведнъж забеляза, че диша тежко и сърцето му блъска като лудо в гърдите. Беше възбуден и уплашен. Не искаше Скарпета да знае колко е уплашен. Наведе се и протегна ръка към глезена си, изгуби равновесие и се озова на пода. Опипа кобура, но пистолета го нямаше там. Не знаеше кога е изчезнал. Не знаеше колко дълго беше лежал в коридора. Вероятно беше задрямал…
Когато се свести, пистолетът му беше изчезнал, а сърцето се бе качило в гърлото му. Надигна се и седна на излъсканото дюшеме. Потта се стичаше в очите му, дишаше с цената на огромни усилия. Напрягаше слух, за да долови някаква следа от онази мръсница. Отвсякъде го обгръщаше непрогледен, задушлив мрак. Сякаш някой беше пристегнал очите му с плътна черна превръзка. Направи опит да се изправи на крака, но без да вдига шум, за да не разкрие позицията си. Кучката беше някъде тук, а той беше без пистолета си. Тръгна напред с протегнати като гребла ръце, готов за светкавичен удар. Даваше си сметка, че ако не успее да изненада мръсницата, най-вероятно ще бъде застрелян.
Движеше се бавно и безшумно, като котка. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Как, по дяволите, се беше озовал в този дом? Защо позволи да бъде подмамен тук, без никакви подкрепления? Къде, по дяволите, са всички? О, Господи, може би вече са ликвидирани! Може би той е
