последният оцелял, който също ще бъде убит, защото няма пистолет, затрил е радиостанцията си и не знае къде се намира. Нещо го блъсна и тялото му започна да се гмурка и изплува от непрогледния мрак. Горещият въздух го оставяше без дъх, прониза го болка. Мракът се приближи и го сграбчи, след което започна да издава ужасни жвакащи звуци.
— Не знам какво се случи — прозвуча някъде отдалеч гласът му. Остана изненадан от разумния му тон, просто защото отвътре усещаше как полудява. — Просто не знам… В един момент се събудих в леглото й…
— С дрехи?
— Не.
— Къде бяха дрехите и вещите ти?
— На един стол.
— На стол? Акуратно сгънати?
— Да, доста акуратно. А върху тях лежеше пистолетът ми. Надигнах се в леглото и установих, че съм сам в стаята.
— А как изглеждаше нейната част от леглото? Оправена, разхвърляна? Спала ли беше на нея?
— Завивките бяха смачкани на топка и почти паднали на пода. Но в леглото нямаше никой. Огледах се, без да разбирам къде съм попаднал. Постепенно си спомних, че бях взел такси до дома й, спомних си и с какви дрехи ме беше посрещнала… На нощното шкафче имаше чаша бърбън и някаква кърпа. Видях кръв по нея и почти припаднах от страх. Опитах се да стана, но не се получи. Останах седнал и не знаех какво да правя…
В същия момент видя, че чашата му е пълна с чай и изведнъж млъкна. Изпита истински ужас при мисълта, че няма спомен Скарпета да е ставала, за да му налее втора порция. Изведнъж реши, че отново е в онова легло, неспособен да помръдне. После очите му се спряха на часовника. С изненада установи, че от началото на разговора в хотелската му стая бяха изтекли повече от три часа.
— Възможно ли е да те е дрогирала? — попита Скарпета. — За съжаление си на етап, когато тестът за наркотици няма да свърши работа. Изтекло е твърде много време. Разбира се, зависи и от наркотика…
— О, това ще е страхотно! Ако се подложа на тест за наркотици, след него спокойно мога и да извикам полицията разбира се, ако тя вече не идва сама насам!
— Кажи ми още нещо за окървавената кърпа — прекъсна го Скарпета.
— Не знам чия беше кръвта. Може да е била и моята, от устата… — Докосна устните си и добави: — По едно време устата адски ме заболя. Предполагам, че и това беше нейна работа, явно си падаше по болката. Но мога да кажа само, че… Всъщност, не знам какво съм направил, защото не я видях. Исках да разбера къде е и я повиках по име. Оказа се, че е в банята, откъдето започна да ми крещи като луда. Искаше моментално да напусна дома й, наричаше ме какво ли не…
— Предполагам, не ти е хрумнало да вземеш окървавената кърпа със себе си — подхвърли Скарпета.
— Не, разбира се — поклати глава той. — Дори не знам как си повиках такси, за да се махна. На практика изобщо не помня да съм го правил, но явно се е случило, тъй като таксито дойде… А за проклетата кърпа дори и през ум не ми мина!
— Ти дойде направо в моргата — промърмори Скарпета и на лицето й се появи леко недоумение.
— Отбих се да изпия едно кафе в „Седем-Единадесет“, а после накарах шофьора да ме свали на няколко пресечки от службата, за да походя пеша. Надявах се, че това ще проясни главата ми. Малко се освежих, започнах да приличам на човек. После влязох в службата и хоп — налетях право на нея!
— Прослуша ли си гласовата поща, преди да дойдеш в службата по съдебна медицина?
— О, не знам. Може би.
— Направил си го, защото иначе не би научил за съвещанието.
— Не, аз вече знаех за съвещанието — поклати глава Марино. — Още в кръчмата Ийс ми каза, че изпратил някаква информация на Маркъс по имейл… — Помълча малко, напъвайки паметта си, после добави: — Да, точно така… Маркъс се обади в момента, в който получи имейла. Съобщи на Ийс, че на следващата сутрин свиква спешно заседание и той трябва да се навърта наоколо, ако му потрябва за някакви обяснения…
— Значи си знаел за съвещанието още снощи, така ли? — попита Скарпета.
— Да. Снощи чух за пръв път, че ще има някакво съвещание. Останах с впечатлението, че Ийс спомена нещо и за теб, в смисъл, че ще присъстваш… Това ме накара да стигна до заключението, че и аз трябва да съм там…
— Знаеше ли, че съвещанието е насрочено за девет и половина?
— Сигурно — сви рамене Марино. — Извинявай, докторке, но мъглата все още е в главата ми. Явно съм знаел за началния час на съвещанието… — Очите му пробягаха по лицето й с надеждата, че ще отгатне какво мисли. — Защо питаш? Какво му е толкова важното на това съвещание?
— Той ми съобщи за него едва тази сутрин, в осем и половина — отвърна Скарпета.
— Копелето стреля в краката ти, за да те накара да танцуваш — мрачно каза Марино. В момента дълбоко ненавиждаше доктор Маркъс. — Дай да си вземем самолета за Флорида! Зарежи го тоя гад!
— Госпожа Полсън разговаря ли с теб тази сутрин, когато се видяхте в службата?
— Само ме погледна и отмина. Все едно че не ме позна. Не разбирам какво става, докторке. Само знам, че се случи нещо лошо, и умирам от страх, защото имам предчувствието, че този път съм загазил здравата. След всичките гадости, които съм вършил в този живот, най-сетне ще си го получа! Това е положението.
Скарпета бавно се изправи. Изглеждаше уморена, но напрегната. В очите й се четеше тревога, но едновременно с това си личеше, че мисли задълбочено и прави такива асоциации, които на него със сигурност изобщо не му бяха хрумнали. Замислените й очи се извърнаха към прозореца, после краката й се насочиха към количката на румсървиса, където подложи чашата си под последните капки чай в каничката.
— Тя те нарани, нали? — попита и застана до леглото. — Покажи ми!
— Не, в никакъв случай! — извика Марино. Гласът му внезапно изтъня като на старец. — В никакъв случай!
— Искаш ли да ти помогна или не? Нима си въобразяваш, че ще ми покажеш нещо, което никога не съм виждала?
— Не мога! — простена той и покри лицето си с длани.
— В такъв случай да извикаме полиция. Ще те закарат в управлението и ще ти направят съответните снимки. Така ще бъдеш готов за евентуалното дело. Може би точно това искаш, а? Планът ти не е лош, особено ако приемем, че тя вече е позвънила в полицията. Ала подозирам, че не го е направила…
— Марино свали ръцете си и вдигна глава: — Защо?
— Защо подозирам подобно нещо? Много просто. Хората знаят, че сме отседнали тук. Нима детектив Браунинг не знае къде да те намери? Нима не разполага с телефоните ти? Защо полицията все още не се е появила тук, за да те арестува? Нима си въобразяваш, че ще ти простят, ако майката на Джили Полсън е набрала 911 и се е оплакала, че си я изнасилил? А и защо не ти се разкрещя в службата? Току-що си я изнасилил, а тя нито ти вдига скандал, нито вика полицията…
— Няма начин аз да повикам полицията! — дрезгаво изпъшка Марино.
— В такъв случай можеш да разчиташ само на мен — засече го Скарпета, върна се на стола и вдигна найлоновата торбичка с инструментите за полево изследване. Дръпна ципа и извади цифровия фотоапарат.
— Пресвета Дево! — простена той, втренчил се в обектива с такова смайване, сякаш виждаше насочен в гърдите си пистолет.
— Започвам да мисля, че единствената жертва си ти — каза Скарпета. — Тя иска да ти внуши, че си й направил нещо… Защо?
— Проклет да съм, ако знам! Но не мога да го направя…
— Ти не си глупак, а само махмурлия, Марино!
Той вдигна глава да я погледне, после премести очи към фотоапарата. Скарпета стоеше в средата на скапаната му хотелска стая, облечена в строг тъмен костюм с окаляни маншети на панталоните.
