— Ние сме тук, за да разследваме смъртта на дъщеря й, Марино — тихо промълви тя. — Майката със сигурност иска нещо в замяна — внимание, пари или нещо друго, а аз съм твърдо решена да разбера какво е то. О, да, можеш да ми повярваш — ще разбера! А сега сваляй ризата, панталоните и всичко останало, за да видя какво е направила с теб тази жена по време на снощните ви налудничави игрички!
— Господи, какво ще си помислиш за мен! — изстена Марино, но все пак започна да съблича черното си поло. Вършеше го внимателно, за да не раздразни многобройните осмукани и ухапани до кръв места, с които бяха покрити гърдите му.
— Исусе! Не мърдай, моля те! Защо не ми ги показа по-рано? Трябва незабавно да ги обработим, иначе рискуваш тежка инфекция! И на всичкото отгоре се плашиш, че ще се оплаче в полицията! Трябва наистина да си превъртял! — Докато говореше, апаратът влезе в действие. Снима го в общ план, после се наведе над леглото и започна да запечатва всяко нараняване поотделно.
— Работата е там, че не видях какво
— Ако си хапал наполовина на това, което виждам, зъбите със сигурност ще те болят — отбеляза тя.
Това го накара да опипа зъбите си, но те бяха съвсем наред. Чувстваше ги напълно нормално. Слава на Господа, че поне зъбите му са наред!
— Как е гърбът ти? — изправи се над него тя.
— Не ме боли.
— Наведи се напред и ми дай възможност да го погледна.
Той се подчини и усети как ръцете й внимателно отдръпват възглавниците от гърба му. Топлите й пръсти се плъзнаха между лопатките му, леко докосвайки голата кожа. Едновременно с това го побутваха напред, за да разкрият нови площи. А той направи опит да си спомни дали някога го беше пипала по гърба. Не беше. Или не помнеше.
— В какво състояние са гениталиите ти? — зададе следващия си въпрос Скарпета. Зададе го така, сякаш питаше за времето. Не получи отговор и поклати глава: — Марино, тя нарани ли гениталиите ти? Има ли нещо, което трябва да фотографирам или — не дай Боже — да подложа на медицинска обработка? Или ще продължаваме да се преструваме, че аз изобщо не подозирам за твоите мъжки гениталии, с каквито, между другото, са обзаведени половината жители на планетата? От поведението ти стигам до заключението, че и там си понесъл някакви наранявания. Нали така? Иначе просто щеше да отговориш отрицателно…
— Така е — промърмори той и покри слабините си с ръце. — И ме боли, разбира се. Но според мен вече получи достатъчно доказателства, че тя ми е причинила наранявания — независимо дали аз съм сторил същото с нея или не…
Скарпета седна на леглото, разстоянието между двамата едва ли надминаваше половин метър.
— Какво ще кажеш за словесно описание? — попита, поглеждайки го право в очите. — А след това ще решим дали ще сваляш гащите…
— Хапеше ме. Навсякъде. Получих наранявания.
— Аз съм лекар — напомни му Скарпета.
— Знам. Но не си моят лекар.
— Ако умреш, вероятно ще бъда. Ако тая те беше гръмнала, кой според теб щеше да те огледа на масата, отбелязвайки всичките ти шибани рани? Но ти не си умрял и аз съм изключително благодарна на Господ за това. За съжаление си бил обект на нападение и имаш същите рани, които би имал и мъртъв… Всичко това звучи абсолютно абсурдно, дори и за мен. Включително и в момента, в който говоря за него. Ще ми позволиш ли да хвърля един поглед, за да проверя дали имаш нужда от медицинска помощ, или от още снимки?
— Каква медицинска помощ по-точно?
— Вероятно нищо повече от малко бетадин, с който да намажем раните. Ще отида да купя една тубичка от аптеката.
Марино направи опит да си представи какво ще стане, ако тя го види. Никога не го беше виждала. Не знаеше какво се крие под бельото му, а то всъщност едва ли беше нещо особено. Малко над или малко под нормата, в зависимост от това, какво човек приема за норма. И най-вече жената. Кей едва ли ще има кураж да му свали слиповете сама. Почти едновременно с тази мисъл си представи как го превозват на задната седалка на полицейски автомобил без отличителни знаци, как го затварят в една килия и му правят нужните снимки, а след това го изправят в съдебната зала и съдията му разпорежда да дръпне ципа си.
— Ако се смееш, ще те намразя за цял живот! — прошепна той. Лицето му гореше, по челото му избиха ситни капчици пот. Потни бяха и пръстите, с които докосваше възпалените си рани.
— Бедното момче! — прошепна Скарпета. — Оная кучка трябва да е наистина луда!
31.
Скарпета отби колата от уличното платно и спря пред къщата на Сузана Полсън. Валеше ситен и студен дъжд. Остана на мястото си и погледна към неравната тухлена пътечка, която свършваше пред верандата. Моторът работеше, чистачките ритмично се движеха наляво-надясно. Представи си как Марино беше минал по тази пътечка, а за другото предпочиташе да не мисли.
Беше й разказал повече, отколкото си мислеше. А това, която тя видя, беше по-лошо от онова, което той знаеше. Марино по всяка вероятност беше останал с впечатлението, че е успял да спести доста подробности, но на практика не беше така. Изключи чистачките. Дъждовните капки обляха стъклото и започнаха да се стичат на вадички. После дъждът се усили и капките оглушително забарабаниха по покрива на колата. Сузана Полсън си беше у дома. Миниванът й беше паркиран до тротоара, а в къщата светеше. Очевидно не й се излизаше в това лошо време.
Във взетата под наем кола на Скарпета нямаше чадър, а тя не носеше шапка. Изскочи навън и се втурна по хлъзгавите тухли към къщата. Вятърът и дъждът бързо намокриха лицето й. Тичаше към дома на мъртвото момиче, чиято майка се оказа психопат със сериозни сексуални отклонения. Не беше сигурна, че трябва да я нарича така, но в душата й кипеше гняв, който остана скрит за Марино. Той по всяка вероятност изобщо не го усети, но на госпожа Полсън със сигурност й предстоеше да се запознае с него. Вдигна ръка и решително почука по вратата с месинговия ананас. Изведнъж се запита какво ще прави, в случай че жената откаже да й отвори, или пък се престори, че не си е у дома, както беше сторил Филдинг. Почука за втори път, този път — бавно и по-силно.
Нощта бързо встъпваше в правата си, подпомагана от черните облаци, изливащи съдържанието си над града. Скарпета продължи да чука, твърдо решена да остане на верандата толкова, колкото е необходимо. „Няма да се измъкнеш — безгласно се закани тя. — Изобщо не си мисли, че ще се обърна и ще си тръгна.“ Извади мобилния си телефон и разгъна листчето хартия, на което беше записала номера. Това беше вчера, когато бе проявила внимание и загриженост, когато искрено беше съчувствала на тази жена. Набра цифрите и чу звъненето вътре в къщата. Едновременно с това хвана ананаса и с всичка сила заблъска по вратата. Пет пари не даваше, че може да го счупи.
Изтекоха още две минути и тя отново набра номера. Отвътре се чуха няколко последователни позвънявания. Прекъсна връзката миг преди да се включи телефонния секретар. „Вкъщи си — каза си Скарпета. — Не се преструвай, че те няма. И вероятно знаеш, че аз стоя пред вратата ти.“ Отстъпи крачка назад и огледа осветените прозорци в предната част на малката тухлена къща. Полупрозрачните пердета бяха спуснати, но все пак пропускаха меката светлина. Някаква сянка пресече прозореца вдясно. За миг й се мярна неясен профил, после фигурата изчезна във вътрешността на къщата.
Скарпета отново почука, изчака малко и набра номера. Този път не прекъсна линията при включването на телефонния секретар, а приближи апаратчето до устата си и отчетливо каза:
— Госпожо Полсън, аз съм доктор Кей Скарпета. Моля, отворете вратата. Много е важно. Намирам се пред входната ви врата и знам, че сте си у дома.
Прекъсна връзката и отново почука. Сянката се раздвижи отново, но този път в прозореца, който се падаше отляво на входната врата. После резетата изщракаха и вратата се отвори.
— Пресвети Боже! — неубедително се направи на изненадана госпожа Полсън. — Нямах представа кой
