истината. Защото запазваше за себе си онези детайли, които със сигурност щяха да убият фантазиите му. Чуе ли ги веднъж, край на шансовете му. От тази мисъл изведнъж му приседна и кифлата остана непреглътната в гърлото му.
— По-добре ли си? — попита Скарпета. — Пийни си малко чай… — Сега наистина приличаше на съдия в черна тога, изправен вдървено на банката си под сивия правоъгълник на прозореца. — Изяж цялата кифла и изпий поне една чаша чай. Имаш нужда от храна, а и си силно обезводнен. Накрая ще ти дам и алвил…
— О, да, алвилът ще ми дойде много добре — кимна Марино и отново задъвка.
Тя бръкна в найлоновата торба и измъкна шишенце с алвил. Изпитал внезапен глад, Марино задъвка с удвоено усърдие, поливайки кифлата с обилни порции горещ чай. Не отделяше поглед от Скарпета, която пристъпи към леглото и ловко завъртя капачката на шишенцето, направена така, че да не може да се отваря от деца. Изтръска две хапчета в дланта му. Пръстите й бяха сръчни и силни, но някак прекалено малки на фона на огромната му лапа. Докосването им беше едно от най-приятните неща, които беше изпитвал напоследък.
— Благодаря — изграчи Марино, когато тя затвори шишенцето и се върна на мястото си.
Ако трябва, ще седи на тоя стол и цял месец, помисли си той. Може би точно това трябва да направи — да я накара цял месец да не мърда оттук. Това няма да е трудно, особено ако откаже да сподели подробностите от изтеклата нощ. Господи, няма ли да престане да го гледа по този начин?!
— Как е паметта ти? — подхвърли Скарпета.
— Някои неща са изгубени безвъзвратно — промърмори той, пресуши чашата и насочи вниманието си към хапчетата. Страхуваше се да не заседнат някъде в гърлото му.
— Така е — съгласи се тя. — Не се завръщат в съзнанието ни, вероятно защото не желаем да говорим за тях… Е, хубаво. Пи бърбън в компанията на Ийс и Браунинг, а после какво стана? Горе-долу в колко часа мина на бърбън?
— Някъде към осем и половина-девет… После Сузи ми звънна на мобилния… Беше разстроена и каза, че иска да говори с мен. Помоли ме да се отбия в дома й… — Направи пауза, очаквайки някаква реакция от страна на Скарпета. Не беше нужно да му казва какво мисли, достатъчно беше, че го мисли…
— Продължавай, моля те — промълви тя.
— Знам какво си мислиш — че не трябваше да ходя там след толкова питиета…
— Изобщо не знаеш какво мисля — поклати глава тя.
— Но в онзи момент се чувствах съвсем добре…
— Дай ми точната бройка на питиетата.
— Бирата плюс два бърбъна. — Два?
— Най-много три.
— Шест бири отговарят на около двеста грама твърд алкохол. Три бърбъна са горе-долу още толкова — в зависимост от личните ти отношения с бармана… — Скарпета замълча за момент, колкото да направи изчисленията си: — Да речем, че си ги изпил за около три часа, като приемем, че твърдият алкохол в организма ти е бил минимум триста грама. При нормален метаболизъм си преработвал по около трийсет грама на час, което означава, че на излизане от полицейския клуб неусвоеното количество е било най-малко двеста грама концентрат.
— Стига бе! — изръмжа той. — Излишно е да ми правиш тези изчисления, защото се чувствах абсолютно нормално! Казвам ти го откровено и се надявам да ми повярваш.
— Понасял си го добре, но от юридическа гледна точка си бил пиян, даже много пиян! — отсече Скарпета — нали имаше и медицинско, и юридическо образование. — По приблизителните ми изчисления нивото на алкохола в кръвта ти е било над един промил. То изобщо не ти е попречило да стигнеш до къщата й по нормален начин… Между другото, в колко часа стана това?
— Някъде към десет и половина. Не мога да бъда сигурен, защото не съм си гледал непрекъснато шибания часовник! — Впери яростен поглед в лицето й, изпитвайки неприятното усещане, че тялото му е влажно и плъзгаво и не може да се задържи върху завивките. Онова, което се случи после, тъмнееше в душата му като черен облак, в който не искаше да навлиза.
— Слушам те — промълви Скарпета. — Как се чувстваш? Искаш ли още чай? Или храна?
Марино мълчаливо поклати глава и отново опипа гърлото си. Имаше чувството, че проклетите хапчета са някъде там — две малки огнени язви, които отказват да се спуснат в стомаха му.
— Мина ли ти главата? — попита след кратка пауза Скарпета.
— Някога била ли си на психоаналитик? — изведнъж изтърси той. — Защото имам чувството, че съм на сеанс… Разбира се, никога не съм бил на психоаналитик, затова не знам какво точно изпитвам… Може би ти ще ми обясниш…
Не беше сигурен защо й казва всичко това, то просто се изля от него. Гледаше я с поглед, в който се четеше безпомощен гняв и отчаяние. Беше готов на всичко, за да се отдалечи от тъмния облак.
— Няма смисъл да говорим за мен — поклати глава Скарпета. Не съм психоаналитик и ти прекрасно го знаеш. Тук не става въпрос защо си направил това или онова, нито пък защо не си го направил. Тук става въпрос какво си направил. Именно там се крият евентуалните неприятности. Докато психиатрите обикновено не се интересуват от такива неща…
— Знам. Точно в това е работата, там е проблемът… Но аз не знам какво съм направил, докторке — излъга той. — И това е голата истина…
— Добре, нека започнем малко по-отдалеч — кимна Скарпета. — Ти тръгна към дома й. Как? Наетата кола не беше при теб…
— С такси.
— Пазиш ли фактурата?
— Може би, в джоба на сакото ми…
— Ще бъде добре, ако не си я загубил.
— Мисля, че е в някой от джобовете ми.
— Добре, по-късно ще я потърсиш. Какво стана после?
— Слязох и се насочих към входната врата. Позвъних и тя ми отвори. — Тъмният облак се появи на сантиметри от лицето му, сякаш всеки момент щеше да го връхлети ураган. Пое си дълбоко въздух, главата му започна да пулсира.
— Всичко е наред, Марино — кротко рече Скарпета. — Можеш да ми кажеш. Нека открием за какво става въпрос. Ама точно. След което ще приемем, че сме изчерпали въпроса…
— Ами тя… Беше с ботуши. От онези като на морските пехотинци — кожени, с железни налчета. Типично военни ботуши. А отгоре си беше сложила една прекалено голяма тениска в камуфлажни цветове… — Облакът започна да го поглъща. Потъна в него бързо и без остатък, много по-бързо, отколкото си беше представял. — Нищо повече… Бях шокиран. Нямах представа защо се е облякла така. Не си помислих абсолютно нищо от това, което ти вероятно си мислиш в момента… После тя затвори вратата зад гърба ми, вдигна ръце и ме докосна…
— Къде точно те докосна?
— Каза, че ме е пожелала в мига, в който ме е видяла онази сутрин — промърмори той, използвайки не съвсем точно думите на Сузи, но при всички случаи това, което излетя от устата й, носеше този смисъл. Тя го желаеше. Беше го пожелала в мига, в който го беше зърнала — когато двамата със Скарпета се бяха появили в дома й да я разпитват за Джили.
— Каза, че те е докоснала. Къде? По коя част на тялото?
— Джобовете. Докосна ме по джобовете…
— Предните или задните?
— Предните. — Очите му се сведоха към огромните джобове на черните работни панталони.
— С тези ли беше? — попита Скарпета, без да отделя очи от лицето му.
— Аха. С тези бях. Не си направих труда да ги сменя. Сутринта просто не стигнах до хотела. Взех едно такси и тръгнах за моргата…
— Ще стигнем и дотам — прекъсна го тя. — Какво стана, след като тя пъхна ръце в джобовете ти?
— Защо питаш? Защо са ти всичките тези подробности?
— Знаеш защо. Знаеш абсолютно точно.
Гласът й беше все така равен и спокоен, а очите й продължаваха да го фиксират.
