— Зная какво имаше предвид — увери я Лоугън и сините му очи за пръв път през този ден светнаха шеговито.
Поднесоха сирене, вино и плодове, а после мъжете продължиха с чаша порто и пури, докато жените се оттеглиха на чай и разговори. Дукесата на Лийдс използва възможността да поговори лично с Мадлин, докато седяха, леко отдалечени от другите. Те се виждаха за първи път, откакто Мадлин беше напуснала „Капитал“.
— Честито, Мади — поздрави я Джулия. — Надявам се двамата да намерите щастието в брака си.
Мадлин тъжно се усмихна.
— Като си спомня как започна всичко, не съм си представяла, че може да завърши така.
Джулия кимна разбиращо.
— Не си първата, чийто брак започва със затруднения, нито ще си последната. Вярвам, че Лоугън ще почувства щастието да има съпруга и дете по начин, който той изобщо не подозира.
— Той никога няма да ми прости онова, което извърших — въздъхна Мадлин. — И аз не го осъждам за това.
— Глупости. Ти трябва да осъзнаеш, че Лоугън още те обича, Мади. Но се бои да ти повярва отново. Вярвам, че ще проявиш търпение. Няма да е лесно. Твърде е упорит, не е от идеалните хора. — Тя продължи с ободряващ и окуражаващ тон. — Не зная дали вече ти е казал, но той ме помоли да ти помогна да организираш бал, който да се проведе след около месец.
— Но защо?
— За да те покаже на цял Лондон, естествено.
Мадлин се слиса, лицето й побледня.
— Но всички ще ме гледат и ще си шепнат…
— Няма значение какво говорят — окуражи я Джулия. — От години съм обект на клюки и слухове, вярвай ми, а сега и с теб ще бъде същото, щом си се омъжила за известен човек като Лоугън. С времето ще свикнеш.
Госпожа Флорънс приближи до тях и седна, отклонявайки предложението на Джулия да й помогне. Тя изглеждаше царствено в тъмносинята си рокля, гарнирана с дантела, и няколкото реда перли на шията и китките. Трите размениха по няколко думи за обяда и великолепието в къщата на Лоугън.
— Актьорите са ужасно безпомощни, когато става дума за финансови въпроси — отбеляза госпожа Флорънс и огледа луксозната обстановка с необяснима гордост. — Изглежда, че твоят съпруг прави изключение, Мади. Ти си много щастлива жена.
— Щастлива съм в много отношения — отговори Мадлин с измъчена усмивка, която не заблуди другите две жени.
— Да, така е — каза нежно госпожа Флорънс и очите й проблеснаха весело. — С времето ще ти стане по-леко, дете. Повярвай ми!
Мадлин си пое дълбоко дъх и се поотпусна. Беше странно, че с тези две жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с майка си и сестрите си. Тя импулсивно докосна ръката на госпожа Флорънс.
— Благодаря ви, че дойдохте на сватбата ми, мадам. Вашето присъствие ми помогна да преживея този ден по-спокойно.
— Трябва да кажа, че за нищо на света не бих пропуснала сватбата ти с господин Скот. Ти отвори пред мен много врати, дете, врати, за които и не подозираш, че съществуват.
Госпожа Флорънс изглеждаше доволна от изненадата, изписана на лицата на двете по-млади жени.
— Какви врати? — попита Джулия и се засмя, като заплаши с пръст приятелката си. — Имаш вид на котка, която е открила гърне със сметана. Трябва да разбера причината.
— Някой ден, може би — отговори тихо госпожа Флорънс. Тя не каза нищо повече, изпи само чаша чай и продължи да оглежда салона с видимо удоволствие.
Мадлин не си спомняше кога са си тръгнали гостите. Разбра това едва, когато вече нямаше никого освен прислужниците, които бързо почистиха всички следи от сватбеното тържество, и Лоугън, който беше съвсем безразличен към присъствието й в дома му. Той седна до масата и лениво допуши пурата си, протегнал крака. Мадлин пък се отпусна на един стол близо до него, все още облечена в сватбената си бледорозова рокля, украсена на шията и талията с рози в по-тъмен оттенък.
Ако не беше с толкова опънати нерви, тя с удоволствие би седяла така, вдъхвайки аромата на пурата му. В къщата сега беше съвсем тихо и изпитанието да водиш леки разговори вече беше свършило. Все пак предстоеше друго изпитание и Лоугън щеше да реши кога и дали то щеше да се случи.
Погледът му се плъзна по нея с подчертан интерес — така, като би разглеждал някоя картина или скулптура. Мадлин беше сигурна, че уверенията на Джулия, че Лоугън все още я обича, са напълно неверни. Никой мъж ни би гледал любимата жена като някоя вещ, която би могъл да вземе и да остави, когато си поиска. Тя измисли поне сто различни начина за започване на разговор, но ги отхвърли до един. Много странно, че преди тишината, царяща между тях, носеше спокойствие, а сега и двамата бяха напрегнати.
— Стаята ти е приготвена — каза най-сетне Лоугън и загаси пурата си в бронзова чиния. — Ще наредя на някой от прислугата да ти я покаже.
— Тогава ние няма да сме…
— Не. Ще имаме отделни стаи. Както знаеш, обикновено се прибирам и излизам в необичайни часове. Няма да нарушавам почивката ти, затова ще спим в отделни легла.
„А аз няма да нарушавам личния ти живот“, помисли си Мадлин, но се въздържа да го каже.
— Много мило — промърмори тя и стана.
Като любезен домакин Лоугън също стана.
— Естествено, запазвам си правото да те навестявам от време на време — каза той.
Мадлин кимна, като едва се сдържаше.
— А тази вечер? — попита тя с леко треперещ глас.
Сините му очи бяха безразлични, само се присвиха от тънката струйка дим.
— Ела в стаята ми, когато се приготвиш за сън.
— Много добре — преглътна с усилие Мадлин.
Лоугън седна, щом тя стигна до прага. Мадлин усещаше огледа му дори, когато излезе, защото този поглед сякаш изгаряше гърба й.
В личния апартамент на Лоугън имаше втора спалня. Сега бяха съборили една от стените и тя беше удвоила размера си. Стените бяха покрити с брокат в бяло и златисто и по тях бяха окачени картини с маслени бои в позлатени рамки. Едната изобразяваше деца, които си играят, а другите — жени и деца в домашна обстановка.
Мадлин се разходи из стаята, доволна от женствената обстановка, и огледа всяка промяна, включително златния часовник върху полицата на камината, дантелата по бялата копринена покривка и кутия за шев, инкрустирана със седеф.
Макар да не беше позвънила за прислужница, едно момиче дойде да й помогне да съблече сватбената си рокля. Мадлин седна пред тоалетната масичка, облечена в нощница с якичка около врата, и се замисли, докато прислужницата четкаше дългите й златисто-кафяви къдри.
Тя каза нещо и Мадлин я погледна със смутена усмивка.
— Какво? — попита тя. — Боя се, че се разсеях.
— Попитах дали ще се нуждаете от нещо друго, госпожо Скот.
— Госпожо Скот… — повтори Мадлин с усмивка. — Ти си първата, която ме нарича така.
Прислужницата също се усмихна, поклони й се и излезе.
Мадлин се вгледа в пепелявото си лице и механично ощипа и потупа бузите си, за да се позачервят. Нямаше никаква причина да се страхува от Лоугън. Той нямаше да я нарани. Не за друго, а защото в утробата си носеше неговото дете. От друга страна, можеше да направи живота й доста неприятен. Сега й беше съпруг и тя зависеше изцяло от милостта му. Никой нямаше да се намеси в нейна защита, ако той проявеше някаква жестокост.
Мадлин стана и провери всички копчета, които закопчаваха отпред бялата й ленена нощница. Тя вдигна
