Той никога не проявяваше снизхождение и ги глобяваше за подобно нарушение.
В стаята нямаше никого освен помощника Джеф.
— Господин Скот — извика той. — Питахме се дали изобщо ще дойдете днес…
— Къде са другите? — прекъсна го Лоугън и се намръщи.
— На сцената, господине. Дукесата започна репетицията, като видя, че ви няма.
Лоугън кимна и се насочи към задната част на сцената. Когато приближи, чу гласове и мърморене. Той изправи рамене, излезе на сцената и спря. Срещу себе си видя целия състав, нареден в полукръг с чаши в ръце. Чу се звук от отваряне на бутилки, всички му се усмихваха.
— Честито! — извика някой, а друг шеговито го обвини: — Закъснявате!
После избухна общ смях, чуваха се наздравици, когато в чашите наляха шампанско. Без да иска, Лоугън също се засмя.
— Кое чествате — закъснението или сватбата ми? — попита той.
Джулия излезе пред всички, прекрасното й лице грееше от радост.
— Да речем, че и двете събития очаквахме от дълго време. Внимавайте, господин Скот, защото може да си помислим, че и вие сте човек.
— Вярвам, че сме единодушни по въпроса — отговори Лоугън. — Искам всички да са наясно, че аз също ще платя глоба за закъснението си.
— О, няма защо — каза шеговито Арлис Бари. — Парите за шампанското са от касата във вашия кабинет.
Всички отново се засмяха, а Лоугън поклати глава с усмивка.
— За театър „Капитал“! — извика някой весело. — Банда крадливи пияници!
В общата веселба Лоугън вдигна чаша.
— За госпожа Скот! — каза той и всички с желание вдигнаха наздравицата.
— Наздраве! Наздраве!
— Бог да благослови госпожа Скот!
— Дано милостта Божия е с нея! — добави някой и всички пиха.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дали от шампанското, дали от хубавата новина за сватбата му или от доброто настроение на Лоугън, атмосферата на театър „Капитал“ се подобри неимоверно много. Лоугън не можеше да си припомни откога репетиция не беше вървяла така гладко. Актьорите внимаваха, а сценичните работници изпълняваха отговорно работата си. Колкото до него… сякаш отново почувства някаква живителна сила.
Мисълта, че Мадлин го чака в дома им, че той ще може свободно да я докосва, да я гледа, да я люби, когато пожелае, го изпълваше с радост, която трудно прикриваше. Не че беше готов да признае и с намек, че я обича или че й прощава… Той едва ли можеше да стори подобно нещо. Но напълно осъзнаваше, че нейното присъствие му е нужно, за да съществува. Миналата нощ и тази сутрин бяха доказателство за това. Само за едно денонощие той беше успял да стане предишния Лоугън Скот, способен с лекота да управлява театър „Капитал“.
— Отлично — беше му казала Джулия по време на репетицията. Тя, която никога не беше хвалила способностите му, защото твърдеше, че не е нужно да повдига повече самочувствието му. Репетираха нова пиеса със заглавие „Розата“ — историята на един старец, който отново преживява спомените на своя бурен живот.
— Ти почти ме разплака с монолога си, в който си припомняш младостта — беше му казала тя.
— Ролята е много добре написана — отговори Лоугън, докато двамата отиваха към кабинетите си.
— Но и ти я изпълняваш блестящо — усмихна се леко Джулия и тюркоазените й очи светнаха. — Изглежда си възвърнал предишната си форма. Причината е в Мади, нали?
Лоугън не можа да оспори думите й, макар че се раздразни от нейната досетливост. Само изсумтя в отговор. Джулия продължи, като явно се забавляваше.
— Сигурно се сърдиш на Мадлин, защото ти показа, че не си неуязвим.
— Никога не съм твърдял това — отговори той спокойно. — И ако съм обиден на съпругата си, причината е съвсем друга.
— Така ли? — Джулия го погледна насмешливо. Тя влезе в кабинета си, но после подаде русата си главица през вратата. — Ще ми е много забавно да те видя след няколко месеца, Лоугън. Ще е интересно да разбера коя част от твоето същество ще спечели битката — онази половина, която иска да е щастлива, или другата, която иска да избяга от всеки, който се осмели да те обича.
— Напразно погубвате таланта си като актриса, ваша милост — отвърна й през рамо Лоугън, без да спира. — С вашето въображение е по-добре да станете писателка.
Нейният смях го следваше чак до края на коридора. Щом влезе в кабинета си, Лоугън видя позната тъмнокоса глава да се подава над облегалката на стола му. Андрю, лорд Дрейк, си пиеше питието на бюрото му.
— Джими! — извика той с широка усмивка. — Ама че младоженец! Да се мръщи така!
— Какво искаш? — попита Лоугън, след като стисна ръката му.
Андрю се усмихна и посочи един сандък до бюрото. В него имаше дузина бутилки коняк, всяка с чаша. — Донесох ти подарък, Джими. Да си призная, бях много засегнат, че не ме покани на сватбата си, но в името на дългогодишното ни приятелство реших да ти простя.
Лоугън взе една от бутилките и я разгледа с възхищение. Беше изключителен трийсет и две годишен френски коняк.
— Благодаря ти, Андрю.
— Реших да го опитам, докато те чаках — каза Андрю. — Божествен еликсир. Искаш ли чаша?
— Ще взема от общата стая.
— Не се притеснявай — донесох и за теб. Не мога да пия такъв коняк от каква да е чаша.
— Трябваше да те поканя на сватбата — произнесе тихо Лоугън и седна на бюрото, докато Андрю му сипваше питието. — Но всичко стана много набързо.
— Така чух и аз — Андрю го погледна с лукава усмивка, сините му очи искряха. — Носи се слух, че булката е трудна. — Той погледна Лоугън с престорен ужас. — Нима е вярно? Нима семейство Скот ще бъде благословено с някой малък Лоугън?
Лоугън вдъхна аромата на коняка и кимна, очаквайки още подигравки.
— Браво! — каза Андрю рязко, което учуди Лоугън. — Тя е хубава слугиня, да не кажа, че хваща окото… пък и тя едва ли би могъл да хванеш нещо повече от дъщеря на виконт.
— Няма ли да кажеш нещо, че съм „хванат“? — попята Лоугън. — Бях сигурен, че имаш какво да споменеш и за това.
Той пиеше коняка бавно, за да усети вкуса му.
Андрю се усмихна.
— Ти не си „хванат“, Джими. Познавам те отдавна. Не би се оженил за нея, ако не я желаеше.
Андрю беше прав… Единствената причина, поради която Лоугън се ожени за Мадлин беше, че той я желаеше, имаше нужда от нея. Бременността й беше удобно извинение. Беше странно, че Андрю така лесно разбра истината.
— Ние нямаме тайни един от друг, нали? — попита Лоугън, втренчил очи в мъжа до него. Той осъзна, че двамата наистина са братя. Сега разбра и защо останаха приятели толкова години. Те подсъзнателно бяха усещаш че са от една кръв.
— Никакви — весело се съгласи Андрю.
Дали да му каже… „Андрю, аз съм твой брат“… Изкушението беше толкова силно, че Лоугън прехапа устни, за да не проговори. Той изпи една голяма глътка. Не можеше да се предвиди каква ще бъде реакцията на Андрю, като разбере истината. Можеше да се зарадва на новината, но Лоугън се съмняваше в това. По-скоро щеше да стане подозрителен, скептичен, лош. Щеше да се настрои срещу баща си, а също и срещу Лоугън, с което щеше да прекъсне всяка възможност да му влияят. Лоугън не искаше да види брата си по баща съсипан, което щеше да се изрази в денонощен комар и пиене.
— Защо ме гледаш така? — попита Андрю и въпросително изви вежди. — Също като баща ми… като
