— Напоследък „Дейли“ се лиши от двама от главните си изпълнители, затова реших да им пратя няколко актьори за постановката „Както ви се харесва“. В замяна на това аз пък ще използвам двама-трима от техните изпълнители за второстепенни роли в „Розата“. За съжаление моите актьори възразиха. Те се считат за твърде добри, за да играят на сцената на „Дейли“.
— Не ги обвинявам — изказа мнението си Мадлин, докато с крайчеца на окото си следеше как двама лакеи внасят сребърни чинии и подноси. — Ако бях актриса, аз също бих предпочела да играя на сцената на „Капитал“.
— Въпреки всичко те ще постъпят, както им наредя.
— Но защо да сключваш споразумение, от което „Дейли“ ще има повече изгода, отколкото „Капитал“?
— Полезно е за професията ни. Няма да допусна моята способност за конкуренция да навреди на лондонския театър като цяло… на който и да е от театрите, не само на моя.
— Разсъждаваш като държавник — каза Мадлин и се усмихна.
— Мога да си го позволя.
Лакеите сръчно подредиха чиниите пред тях и им поднесоха тънки парченца пилешко месо, полети със сос от сметана и шери, зеленчуци, смесени с късчета хляб с масло, подредени красиво, а също и сладки, пълнени с трюфели и яйца.
Мадлин гледаше френските специалитети и носещите се аромати прогониха апетита й. Тя се почувства зле, отвърна поглед от чинията и посегна към чашата с вода. Лоугън я наблюдаваше свъсено.
— Ще ядеш — каза той.
— Не съм гладна.
Мадлин преглътна, за да потисне надигащата се буца в гърлото, докато миризмата на богата вечеря изпълваше ноздрите й. Тя отмести чинията, затвори очи и дълбоко си пое дъх през устата.
— По дяволите — чу тя Лоугън да мърмори. — Не се храниш достатъчно, за да поддържаш себе си, камо ли да изхраниш бебето.
— Опитвам се — отговори тя със затворени очи. — Но през цялото време ми е лошо.
Лоугън извика един лакей и му нареди да донесе още ядене: пилешко месо без подправки и варени картофи с мляко.
— И това не искам — каза упорита Мадлин. — Тази вечер нищо не мога да хапна. Утре сигурно ще съм по-добре.
Двамата се спогледаха.
— Ще хапнеш нещо, ако ще да ти го натъпча в гърлото — каза строго Лоугън. — В това състояние ти си отговорна за детето.
Обвиняващият му тон я опари.
— Стигнах до „това състояние“ с нечия помощ — възрази Мадлин, явно ядосана. — Грешката беше твоя, колкото и моя!
Тя подпря с ръце главата си, дишаше тежко и се молеше гаденето да се уталожи.
Настъпи кратко мълчание.
— Права си — каза Лоугън рязко. — Не помислих за възможните последици от онова, което сторихме тогава. Бях твърде нетърпелив да спя с теб. — Чувстваше се доста неудобно и добави: — Освен това, никога не съм се тревожел за подобно нещо. Жените, които аз… познавах преди, вземаха предпазни мерки.
Мадлин го погледна през пръстите си. Така ли й се струваше или той вече се разкайваше?
— Предпазни мерки? — повтори тя. — Не зная за какво говориш.
Лоугън се усмихна.
— Ще говорим за това по-късно. Когато се роди бебето.
Той премести стола си до нейния и я прегърна. Намокри една кърпа със студена вода и я сложи върху челото й.
— Помниш ли онази попара, с която ме хранеше, когато бях болен? — тихо каза той. — Тогава ми обеща, че някой ден ще мога да ти отмъстя.
Тя издаде някакъв звук — смес от смях и стенание.
— Трябваше да те оставя сам.
— Ти спаси живота ми — каза Лоугън. — Няма значение защо си го направила. Грижеше се за мен въпреки лошия ми характер, бълнуването и вонята на болничната стая. — Мократа кърпа се плъзна по бузата й, после по шията. — Сега мога само да ти върна услугата.
Буцата в гърлото на Мадлин се стопи, тя се почувства по-добре. Отвори очи и видя лицето на Лоугън почти до своето. Начинът, по който я гледаше, накара сърцето й лудо да затупти. Това не беше влюбеният поглед, който познаваше отпреди… но поне студенината беше изчезнала.
— Можеш да получиш всичко, което поискаш — промърмори той. — Само ми кажи.
— Всичко ли? — Мадлин се усмихна закачливо. — Рискуваш с това предложение.
Погледът му задържа нейния.
— Никога не говоря празни приказки.
Тя се загледа в него с питащи очи, докато не се появи лакеят с поръчаното ядене и го постави пред тях.
— Благодаря, Джордж — каза Лоугън и взе вилицата. — Това е засега.
Все още я беше прегърнал. Той взе парченце картоф и го поднесе към устните й.
— Мислиш ли, че можеш да преглътнеш една хапчица, мила?
Мадлин покорно отвори уста и пое картофа, потискайки свиването на стомаха си. Картофът беше приятен и се разтроши в устата й. Тя бавно го сдъвка, като се опитваше да преодолее гаденето.
— Още една — придума я Лоугън.
Той беше неочаквано търпелив, разсейваше я с шеговит разговор, като подкрепяше гърба й със силната си ръка. За едър мъж като него беше много нежен. Всяка хапка влизаше в гърлото по-леко от предишната, докато Мадлин изяде половината от съдържанието на чинията. Накрая тя поклати глава с въздишка.
— Не мога повече.
Той отдръпна ръката си.
— Сигурна ли си?
Мадлин кимна.
— Сега ти трябва да се нахраниш. Вечерята ти изстива.
Тя пи вода, докато Лоугън изпразваше собствената си чиния. Мадлин беше очарована от движенията на ръцете му, от начина, по който дългите му пръсти отчупваха парченца от твърдата коричка, или държаха кристалната чаша. Когато разбра, че тя го наблюдава, между тях сякаш увисна някакъв неизречен въпрос. Изразът на лицето му беше сдържан… изглежда, че той се чувстваше неудобно, сякаш искаше нещо, което не можеше да има.
Лоугън отказа десерта с рязък жест и помогна на Мадлин да стане от масата. Последните няколко вечери те прекарваха по час-два в личната си приемна, четяха книги и разговаряха пред огъня. Но тази вечер Лоугън като че не желаеше компанията й.
— Вероятно ще се видим утре сутринта — каза той и леко докосна брадичката й с показалеца си. — Имам малко работа в библиотеката.
Веждите й се свъсиха и тя тихо, но така че да я чуе, пророни:
— Няма ли… да дойдеш при мен след това?
Лицето му остана безразлично.
— Не. Тази вечер няма да те безпокоя.
Лоугън понечи да се обърне, но Мадлин леко докосна китката му и той спря. Ясните й кехлибарени очи срещнаха неговите.
— Нямам нищо против — каза тя.
Това беше допустимата форма на покана, която тя можеше да си позволи.
Настъпи ужасно, тежко мълчание. Лоугън беше притеснен от изкушението, защото знаеше много добре какво му предлага тя. Точно това и той самият много желаеше. Дощя му се да се засмее от безсилие пред начина, по който Мадлин отказваше да се защитава. В това се криеше нейната особена сила — можеше да
