Той започна да разкопчава роклята й и отблъсна ръцете й, които се съпротивляваха.
— Ами ако влезе някоя прислужница? — попита Мадлин и се извиваше, докато той провираше ръката си под корсажа й.
— Ще й кажа да си върви.
Лоугън бръкна под полата й, пръстите му търсеха най-чувствителните места на тялото й между диплите на бельото. Очите му се присвиха от възбуда, той я накара да разтвори бедра и нетърпеливо разкъса плата на долното бельо.
— Не тук… да се качим горе — помоли Мадлин, изчервена от неудобство. Тя усети неговата мъжественост между бедрата си, когато той я сложи в скута си с лице към него.
— Така — каза Лоугън и се протегна да разкопчее панталона си. Той се засмя на движенията й. — Престани да гледаш към проклетата врата.
— Не мога — изстена Мадлин и почувства, че той прониква в нея съвсем леко, но пък с мощно движение. — О, не бива…
— Прегърни ме — каза й той сподавено. Лоугън я поучаваше как да се движи и й помагаше с ръце да направи онова, което той желаеше.
Мадлин притвори очи от удоволствие. Тя стискаше жилетката и ризата му и силно се притискаше към широките му рамене. Те се движеха едновременно, а Лоугън заглушаваше с уста нейните стенания. Мадлин изобщо не можеше да си представи, че е способна на подобно нещо… но го желаеше, жадуваше го, беше забравила всички наставления за добро държане, които бяха втълпявани през целия й съзнателен живот. А Лоугън я окуражаваше, изискваше от нея всичко, докато в обятията му срамът й изчезна без следа. Той изпълваше цялото й същество, тя усещаше все по-голямо удоволствие, докато се разтърси от спазъма на екстаза. Лоугън я притисна силно към себе си, зъбите му захапаха рамото й и болката, която тя почувства, сякаш подсили удоволствието.
След малко, когато Мадлин се отпусна на гърдите му, Лоугън се разсмя в разрошените й коси.
— В онези сутрини в „Капитал“, когато ми помагаше във воденето на кореспонденцията… исках да правя с теб точно това.
— Това? — повтори Мадлин и вдигна погледа си. Тя се чувстваше зашеметена, виеше й се свят, сякаш беше пияна. — Нямах представа.
— Ако бяхте погледнали в правилната посока, мадам, щяхте да разполагате с неоспорими доказателства.
— О! — Мадлин се подпря на лакти и му се усмихна. — В такъв случай настоявам да не си наемаш секретарка.
— Ти си единствената жена, която желая — каза Лоугън дрезгаво. Бореше се с желанието си да я гушне като малко котенце и да й шепне най-милите думи, които се блъскаха в главата му. Лицето му се изпъна и той се чу да казва… — Засега.
Лоугън запази безразличното си отношение, докато гледаше как очите й потъмняха. Мадлин внимателно стана и започна да оправя дрехите си. Лоугън съжаляваше за грубите си думи, но смяташе, че са необходими. По-добре беше да развали момента на изживяването, отколкото да допусне тя да си мисли, че значи много за него. Веднъж вече беше сгрешил, като й повярва. Втори път това не биваше да се случи.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта преди бала Мадлин стоеше пред огледалото в личната си тоалетна стая, а прислужницата закопчаваше копчетата на гърба на роклята й.
Госпожа Бийчъм в елегантна черна рокля със снежнобяла престилка се беше качила горе да помогне в последните приготовления.
— Прекрасно! — възкликна икономката и я огледа отзад. — Вие ще бъдете най-красивата тази вечер, госпожо Скот. Господарят няма да откъсне очи от вас.
Мадлин се усмихна, макар сърцето й да биеше неспокойно.
— Донесоха ли всички цветя? Някой да е бил в кухнята наскоро?
— За всичко ще се погрижим — увери я госпожа Бийчъм. — Къщата е пълна с божествени цветя, а готвачката изглежда е надминала себе си. На гостите ще им се стори, че са в рая… А когато вие се появите да ги поздравите, господин Скот ще бъде мъжът, на когото цял Лондон ще завижда.
Мадлин нервно попипа диафрагмата си. Бременността й вече леко личеше, но пурпурната рокля беше ушита така, че да я прикрие. Блузата следваше стройните линии на тялото й, а полата се диплеше богато надолу. Тоалетът беше изненадващо семпъл, единствената украса бяха трите рубинени клипса, които придържаха предницата, а гърдите й блестяха с белотата си над тях. Червеникавият оттенък на балната рокля й отиваше, кожата й на този фон изглеждаше като порцеланова и допълваше кехлибарения цвят на очите. Златистокестенявата й коса беше завита на тежки къдрици и прибрана нагоре, като подчертаваше нежната извивка на дългата й шия.
Лоугън влезе в стаята и рязко спря. Той изглеждаше великолепно в официалното си вечерно облекло със синьосива жилетка от тежка коприна. Очите му, най-сините очи, които Мадлин беше виждала, блестяха от някакво нестихващо чувство, когато я погледна. А щом заговори, гласът му беше по-дълбок от друг път:
— Надявам се, че това ще ти хареса.
Той й подаде черна кутия за бижута. Изненадана от неочаквания подарък, Мадлин пристъпи да го поеме.
Госпожа Бийчъм се усмихна и направи знак на прислужницата да излязат, като затвори вратата след себе си, за да ги остави насаме.
Мадлин ахна от удивление, когато отвори кутията. Вътре имаше огърлица от злато и рубини, а също и подходящи обици.
— Колко са красиви! Не очаквах… — тя вдигна поглед към него. — Много си щедър. Благодаря ти, Лоугън.
Високите му скули леко се изчервиха. Той взе огърлицата и застана зад Мадлин, за да я закопчее на врата й. Тя наблюдаваше изражението му в огледалото и замря, когато усети допира на горещите му пръсти. Лоугън доста се измъчи, докато й сложи огърлицата, чиято закопчалка беше сложна, а дъхът му леко раздвижи внимателно нагласените й къдрици.
Мадлин си окачи обиците и обърна глава, наслаждавайки се на техния звън.
— Как ти се вижда роклята ми? — попита тя Лоугън.
За нейно разочарование той нито се възхити, нито я одобри.
— Деколтето е доста дълбоко.
Мадлин леко се намръщи.
— Джулия я видя и каза, че е съвършена.
— Само ако възнамеряваш да се отдадеш на живот — промърмори той, а погледът му беше прикован в деколтето й.
— Ако не ти харесва, мога да облека нещо друго…
— Не, носи си тъпата рокля — каза той, като се стараеше да говори с равнодушен тон, ала си оставаше нацупен.
Мадлин прехапа устните си да не се засмее. Тя търпеливо издържа втренчения поглед на Лоугън.
— Ще се простудиш в тази рокля — рече той загрижено.
— Къщата е отоплена — отбеляза тя. — Ще се чувствам добре.
Мадлин видя, че е стиснал юмруци, за да се въздържи да не я докосне.
— Да слизаме ли долу?
Лоугън изсумтя и й подаде ръката си, за да я отведе в балната зала с такъв вид, сякаш присъствието на бала за него не беше удоволствие, а досадно задължение.
За щастие гостите изобщо не се смущаваха и се веселяха. Стотици хора бяха напълнили къщата и с възхищение обсъждаха колекцията от произведения на изкуството на Лоугън, отрупаните маси с отбрани деликатеси, веселата музика, изпълваща голямата зала.
