Вдъхновени от романтичната атмосфера двойките изчезваха да се уединят в многобройните уютни кътчета на голямата къща, а клюкарките си шушукаха като кокошки. Джулия явно беше успяла да подбере умело представители на различни слоеве на обществото, с които Лоугън имаше връзка: аристократи, богаташи без титли, художници, писатели, дори няколко политици. Това множество представляваше интересна смесица — само за една вечер тук можеха да се открият достатъчно скандални случки, които щяха да пълнят страниците на вестниците седмици наред. Господата се наслаждаваха на безкрайните запаси на домакина от хубав ликьор и пури и отвреме-навреме избухваха в леки спорове за благоразположението на някоя загадъчна дама. Но никоя от дамите не привличаше вниманието така, както Мадлин.
Тя се държеше непосредствено, бъбреше, усмихваше се и поддържаше разговора с околните с учудващо умение. Маниерите й изглеждаха толкова естествени, че беше невъзможно да го прави престорено. Лоугън забеляза не без ирония към себе си, че тя цял живот беше възпитавана да се държи именно така — като истинска светска дама. Семейството й, естествено, не беше планирало женитба на дъщеря си с мъж като него, но, както изглеждаше, Мадлин изобщо не се притесняваше, че съпругът й е актьор.
Лоугън почувства искрица гордост от нейното представяне, която се примеси с горчивото съзнание, че той би трябвало да й предложи нещо повече. Каквито и качества на домакиня да проявеше Мадлин, тя никога нямаше да достигне до висшите обществени кръгове, в които би се движила като съпруга на лорд Клифтън. Лоугън не обвиняваше родителите й, че те искаха тази блестяща партия за дъщеря си. Всъщност, той изпита странна симпатия към семейство Матюс, особено когато ги видя тази вечер.
Родителите на Мадлин бяха дошли на бала с приятни, учтиви лица, но под тях те също криеха смесица от гордост и горчивина. Беше очевидно, че Мадлин е твърде добре възпитана, за да бъде съпруга на мъж с миналото на Лоугън. Бяха я готвили за светска дама от висшето общество, а тя се бе омъжила за мъж без титла. Той беше богат, без съмнение, но не беше добре възпитан.
Дойде време да открият танците и Лоугън подаде ръка на Мадлин да я заведе до средата на залата. Тя беше по-развълнувана от всякога, кехлибарените й очи блестяха, а бузите горяха. Това бил нейният първи бал, разбра Лоугън с известна изненада. Мадлин не беше представяна на подобни светски събития, където би могла да срещне евентуални кандидати.
— Всъщност, досега не съм танцувала с мъж — каза тя, останала без дъх, и вдигна глава да го погледне, когато Лоугън сложи ръката си на кръста й, а с другата хвана нейната. — В училище имахме часове по танци. Учителят ни идваше веднъж седмично. Танцувахме по двойки и с момичетата се сменяхме във воденето.
Лоугън се усмихна на нейната откровеност.
— Защо да не водя аз? — предложи сухо той и кимна на музикантите. Те засвириха приятен валс и мелодията ги заля, преди Мадлин да осъзнае какво става. Лоугън танцуваше съвършено, както вършеше и всичко друго. Той знаеше как да представи партньорката си в най-добрата й светлина, как да я води така, че тя да няма възможност да сбърка или да се спъне.
Мадлин усети, че в началото танцува стегнато. Тя внимаваше да го следва неотклонно, да не направи грешка и Лоугън се смееше на съсредоточеното й лице.
— Отпусни се! — промърмори той.
— Не мога… Внимавам за стъпките.
— Погледни ме!
Мадлин го послуша и почувства как всичко става по-лесно. Тя повече не мислеше накъде я води той, виждаше само топлите му сини очи и усещаше силните му ръце. Той беше толкова снажен, бедрата му докосваха нейните, пръстите й почувстваха стегнатите мускули на рамото му. Залата се завъртя и ръката й здраво стисна неговата. За Мадлин този момент беше върховен и цялото й същество беше пропито с желанието вечерта никога да не свършва.
В танц се впуснаха и други двойки, нетърпеливи да покажат уменията си, докато дансингът не се напълни. Когато валсът свърши, засвириха кадрил. Лоугън отведе Мадлин настрани и я погледна с лека усмивка.
— Моите поздравления към вашия учител, мадам.
— Беше прекрасно! — възкликна тя, без да пуска ръката му. — Моля те, не можем ли…
— Би ли желала… — каза Лоугън едновременно с нея, но и двамата бяха прекъснати от върволица нетърпеливи мъже от различни възрасти, които искаха да поканят Мадлин на танц. Тя хвърли към него поглед, изпълнен със съжаление.
— Ще бъде егоистично от моя страна да танцувам само с вас, госпожо Скот — каза Лоугън и отстъпи назад с пресилена усмивка, когато съпругата му беше отведена да танцува кадрил. Не беше прието съпругът да обръща твърде много внимание на съпругата си. Нещо повече, като домакин той беше длъжен да танцува с някои от гостенките.
Лоугън обичаше да бъде в женска компания. Харесваше му загадъчността на жените, разликите между формите, мириса, движенията им… но сега всичко това сякаш им липсваше. Той искаше само Мадлин. Чувствеността на съпругата му в тази проклета червена рокля му действаше объркващо. Досега никога не беше изпитвал ревност, а сега това чувство извираше от цялото му същество. Ако още един приятел му поднесеше благопожеланията си, той щеше да го убие. Всички мъже в къщата се стремяха към нея. Те гледаха похотливо лицето, фигурата й и полупокритите й гърди.
Лоугън разбра защо никога досега не беше организирал празненства в дома си. Нямаше учтив начин да накараш гостите да си тръгнат, когато на теб ти се иска, нито пък средство да ги избегнеш. Ако беше гост на някой бал, той отдавна да си е отишъл. Лоугън искаше да е някъде, където и да е, насаме с Мадлин. В ума му се блъскаха невероятни фантазии. Той си представяше как сваля пурпурните й поли и я обладава на някоя от дългите маси, как я съблича на средата на дансинга и наблюдава отражението й в големите огледала, монтирани на масивните колони.
Лудите му мисли бяха прекъснати от появата на неговата съдружничка. Джулия се беше отделила за малко от компанията на съпруга си и се приближи до Лоугън, като го потупа по рамото. Имаше вид на квачка, която се радва на напредъка на пиленцето си.
— Поздравявам те! — извика тя възторжено. — Щастлив си, че имаш за съпруга Мадлин.
— Вече ми го казаха — намръщи се Лоугън. — Най-малко сто пъти.
Джулия се усмихна и погледна към Мадлин, която стоеше на няколко метра, заобиколена от обожатели.
— Лоугън, тя притежава едно качество, което ние двамата нямаме. Мадлин обича хората. Тя проявява жив интерес към тях и те й отвръщат със същото.
— И аз обичам хората — промърмори Лоугън в своя защита, което накара Джулия да се засмее.
— Само ако смяташ, че ще имаш някаква полза от тях.
В ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.
— Джулия, защо винаги успяваш да разбереш какъв съм?
— Никога не съм твърдяла подобно нещо — възрази тя, а тюркоазените й очи светеха весело. — След толкова години ти все още ме изненадваш. Например с отношението ти към Мадлин. То показва една дълбоко скрита романтична черта, за която не съм и подозирала.
— Романтична!? — Лоугън се засмя, защото той се гордееше, че е циник.
— Ако искаш, можеш да отричаш — каза Джулия. — Въпрос на време е да си признаеш, че Мадлин те върти на малкото си пръстче.
— След около сто години, че и повече.
Джулия се отдалечи, а Лоугън се намръщи. Вниманието му отново се насочи към елегантната му съпруга, която все още беше заобиколена от обожатели. Тръгна към нея, но беше пресрещнат от няколко свои партньори от инвестиционния тръст. Проклинайки наум, той се усмихна на комплиментите им и размени няколко нищо незначещи фрази.
За негово облекчение Андрю, лорд Дрейк, се появи като спасител. Той прегърна през рамо Лоугън, сърдечно го поздрави и го отвлече от групата под претекст, че иска съвет по въпроси на изкуството.
— Боже мили, как издържаш тези тъпаци? — попита тихо Андрю. — Разговорите за лихви и дивиденти са интересни като разходка из моргата!
