— „Тези тъпаци“, както ги наричаш, са едни от най-големите финансови мозъци в Англия — каза сухо Лоугън. — Добре ще е и ти да прекарваш известно време с тях.
Докато говореше, погледът му се върна на Мадлин. Тя стоеше под светлината на един от полилеите с рамене като от кадифе, а във вдигната й коса играеха всички оттенъци от злато до кленовокафяво.
Андрю проследи погледа му и се ухили.
— Засрами се, Джими. Мислех, че си надживял буржоазния навик да се влачиш подир собствената си съпруга… но, както казват, кръвта вода не става.
Лоугън остро го погледна, търсейки скрито значение в думите му, но в очите на Андрю нямаше хитрост.
— Никога не съм отричал, че съм буржоа — отговори Лоугън. — И един поглед към съпругата ми говори достатъчно за това.
— Няма да го обсъждам. След тази вечер всеки любител-поет в Лондон ще пише ода за нея. За лицето й на ангел, с намек за скандал около бързата ти женитба… тя има всичко необходимо да възбуди любопитството на обществото.
— И мен да подлуди — промърмори Лоугън, което накара приятелят му да се подсмихне.
— Джими, ти се подреди добре — каза Андрю и отпи вино от кристалната чаша, която не му беше първата за тази вечер, нито щеше да е последната. — Живот за завиждане. Богатство, прекрасен дом, красива млада жена… А почна от нищото. Докато аз имах всичко: име, богатство, земя… А почти ги пропилях. Напоследък главното ми занимание е да чакам смъртта на стареца, за да ми остави титла с много пари. Но с моя късмет той сигурно ще живее още много, та на стари години няма да мога да й се порадвам.
Лоугън вдигна вежди, изненадан от горчивата нотка в гласа на Андрю.
— Какво има, Андрю? — попита той, както по-големият брат се обръща към по-малкия.
Андрю се поколеба и се засмя.
— Не се тревожи за мен… Радвай се на прекрасния си живот и на сладката си женичка.
Лоугън го погледна с раздразнение и загриженост. Очевидно Андрю отново беше загазил. Последното нещо, което Лоугън искаше да прави тази вечер, беше да слуша изповедите на Андрю и да търси начин да разреши проблемите му. Въпреки това той се разчувства — нещо, от което никога досега и никога в бъдеще не би могъл да се освободи, особено след като знаеше за тайното им роднинство.
Хвърли копнеещ поглед към Мадлин, въздъхна и насочи вниманието си към Андрю.
— Запазил съм кутия изключителни пури — подхвърли уж случайно той. — Изглежда, че сега е моментът да ги опитаме. Искаш ли да попушим?
Настроението на Андрю се поразведри.
— Да, донеси ги в билярдната, а аз ще дойда там с няколко приятели.
Лоугън излезе от балната зала, като се спря няколко пъти да поговори с групички от гости, които му кимаха. Когато най-сетне стигна до вратата, той забеляза сестрата на Мадлин Джъстин и съпруга й, лорд Багуърт. Те изглежда спореха, защото се бяха отдръпнали в един ъгъл и нервно разговаряха. Очите на Джъстин бяха присвити от ярост.
Лоугън излезе от балната зала, като потисна съжалителната си усмивка. Беше почти сигурен, че Джъстин искаше да танцува с лорд Багуърт някакъв бърз танц. Тя беше глезеното дете в семейство Матюс и искаше винаги да е център на внимание. Семейство Матюс не бяха й направили добра услуга с непрекъснатото си вайкане около нея за сметка на другите си две деца. Когато се запозна с Джъстин, Лоугън си помисли как е могло да стане така, че Мадлин да бъде толкова пренебрегвана. На устните му се появи иронична усмивка, той поклати глава и отиде в библиотеката да търси пурите си.
Мадлин пожела да си почине от танците и така се измъкна от тълпата мъже около себе си. Тя забеляза зет си, лорд Багуърт, да стои до един от високите прозорци с намръщено лице. Той не усети приближаването й, защото вниманието му беше насочено към градината. Лорд Багуърт беше добър, с приятна външност, макар и малко нисък и без да притежава изключителна фигура.
— Госпожо Скот — каза лорд Багуърт, усмихна се и се поклони. — Поздравления за прекрасната вечер. Трябва да призная, че никога не съм ви виждал толкова хубава.
— Благодаря, милорд. Надявам се вие и сестра ми да прекарвате добре.
— Така е — съгласи се Багуърт механично, но изражението му беше разтревожено. Той замълча и дълго гледа Мадлин в очите. — Трябва да призная, че за мое съжаление, със сестра ви имахме малка разправия.
Учудена от откровените му думи, Мадлин се намръщи.
— Милорд… Мога ли да помогна с нещо?
— Може би, да. — Той неспокойно хвана ръцете си. — Боя се, госпожо Скот, че Джъстин е някак си засегната от успеха ви тази вечер.
— От моя… — възкликна удивена Мадлин. Не можеше да повярва, че Джъстин може да я ревнува. Тя винаги е била най-красивата, най-обожаваната и най-глезената сестра. — Уверявам ви, че не виждам причина, милорд.
Видът му беше определено притеснен.
— Както и двамата знаем, Джъстин е доста непостоянна по природа. Тя изглежда се страхува, че вашият триумф тази вечер ще накърни нейното самочувствие.
— Това не може да е истина — възрази Мадлин.
— Все пак, боя се, че в своето нещастие тя би могла да реши да стори нещо… драстично.
— Например?
Лорд Багуърт огледа с тревога залата.
— Къде е съпругът ви, госпожо Скот?
Очите на Мадлин се разшириха. Какво общо би могъл да има Лоугън с всичко това? Би ли могла Джъстин, изпълнена със завист, да се хвърли на врата на Лоугън, за да повдигне самочувствието си на красавица?
— Смятате ли, че трябва да потърся съпруга си?
— Мисля, че идеята ви е отлична — отговори веднага лорд Багуърт.
Мадлин поклати глава и се засмя недоверчиво.
— Но Джъстин никога не би се опитала да… няма причина за това…
— Изказвам само съмнение — каза тихо лорд Багуърт. — Онова, в което се съмнявам, може бързо да се опровергае.
Лорд Багуърт се опита да се усмихне.
— Госпожо Скот, отдавна наблюдавам отношенията в семейството ви и съм забелязал как вие винаги сте в сянката на сестрите си. Заслужавате да ви признаят за привлекателна и изискана жена.
Мадлин объркано се усмихна, като мислеше къде би могъл да бъде Лоугън.
— Благодаря ви, милорд. Моля за извинение…
— Да, разбира се. — Той й се поклони, въздъхна, но остана до прозореца.
Лоугън влезе в библиотеката и започна да рови в шкафа до бюрото си. Не беше забелязал, че някой го е проследил, докато не чу един предизвикателен глас да пита:
— Какво търсите, господин Скот? Или мога да ви наричам Лоугън? Нали сме от едно семейство?
Лоугън се изправи с кутията пури в ръка и подигравателно погледна сестрата на Мадлин Джъстин, която влизаше в стаята.
— Мога ли да ви бъда полезен, лейди Багуърт? — попита той с безизразно лице.
— Бих искала да си поговоря с вас насаме.
— Нямам време — каза Лоугън троснато. — Трябва да се погрижа за гостите си.
— Значи те са по-важни от членовете на семейството ви?
Лоугън я изгледа хладно, защото разбра ясно каква игра се опитва да играе Джъстин. Безброй омъжени жени го бяха преследвали през целия му живот по най-различни начини.
— Какво искате? — попита рязко той, без да се старае да бъде учтив.
Изглежда, че грубият му тон не я смути. Джъстин се усмихна предизвикателно и се приближи към него с бавна, предлагаща се походка.
