— Чувал съм за него — каза Лоугън и се усмихна на младата жена, която постави кафе пред него. После отново се обърна към Бочъм.
— Орсини има превъзходна техника, експериментира със светлината … той е забележителен млад човек. Проблемът е, че търси модел за портрет, с който би могъл да претендира за изложба…
Лоугън го прекъсна с тих смях и вдигна чашата с горчиво черно кафе. Отпи глътка и погледна Бочъм с блестящите си сини очи.
— Зная за какво ще ме помолите, милорд. Отговорът е „не“.
— Но никой художник не може да се прочуе, ако не нарисува портрет на Лоугън Скот… и вие сте разрешавали поне на двайсетина, по моя сметка, да ви рисуват.
— На двайсет и петима — уточни Лоугън сухо.
— Скот, уверявам ви, че никой досега не е заслужавал това повече от Орсини.
Лоугън поклати глава.
— Несъмнено имате право. Все пак аз съм рисуван повече от всеки друг актьор…
— Така е, защото им носите успех — отбеляза Бочъм.
— …и това ми стига. Рисуван съм с маслени бои, изобразен съм на гравюри, метал, мрамор и восък… Имам бюстове, медальони, рисунки, шаржове… Нека спестим на публиката още един мой портрет.
— Орсини е съгласен на всички условия, които ще поставите. И други членове на Обществото на художниците смятат, че вие трябва да дадете възможност на този художник да ви рисува. За Бога, човече, нима ще ни карате да ви се молим?
Лоугън го изгледа с престорена тревога и отпи от кафето. Докато Бочъм очакваше с нетърпение отговора му, Лоугън преценяваше възможностите. След минута той леко се усмихна и каза:
— Имам друго предложение. Кажете на Орсини, че му разрешавам да нарисува портрет на съпругата ми.
— На съпругата ви… — промърмори Бочъм объркано. — Така де, чух, че наскоро сте се оженили… но съм сигурен, че Орсини ще предпочете вас за модел…
— Портретът на госпожа Скот ще бъде чудесно представително платно в една изложба. Ако Орсини успее да хване онова, което аз намирам у нея, гарантирам, че ще бъде добре възнаграден.
Бочъм го гледаше със съмнение.
— Добре… Говори се, че госпожа Скот е много привлекателна жена…
— Тя е дяволски красива — Лоугън впери очи в кафето си. — В нея има една невинност, която няма да изчезне дори да доживее до стоте… — той внезапно се върна в настоящето. — Доколкото зная, досега не е била рисувана. Орсини трябва да е щастлив, че има подобна възможност.
Лорд Бочъм го погледна с нарастващ интерес.
— Ще предам на Орсини, че трябва да рисува нея, тъй като всички умират от любопитство да видят жената, която така ви е заслепила.
— Не бих употребил тази дума — отговори Лоугън и се намръщи.
— Скъпи приятелю, няма по-подходяща дума. Да видите лицето си, когато я описвате…
Лорд Бочъм стана, кимна за довиждане и се върна на масата си.
— „Заслепен“, мамка му! — промърмори Лоугън и прелисти пиесата. — Аз казах само, че е красива.
Орсини прие предложението без колебание и изпрати благодарствено писмо, в което съобщаваше, че сутринта ще дойде в лондонската къща на Скот. Мадлин се слиса, когато научи за портрета.
— Ще имаме бал, преди портретът да стане готов — възрази тя, застанала пред Лоугън в библиотеката, като нервно мачкаше листче хартия в ръцете си.
Той затвори счетоводната книга и се обърна към нея.
— Състоянието ще се прикрие с подходяща рокля, а Орсини само ще загатне талията ти. Освен това ще имаш какво да правиш, докато си затворена тук.
— Мога да си измисля друга работа.
— Искам да имам твоя портрет. След като Орсини го покаже в изложбата си, аз ще го откупя.
— Изложба! — възкликна Мадлин и се изчерви. — Лоугън, нямам никакво желание да бъда показвана като някакъв предмет или трофей…
— Но ти си — отвърна той. Дяволският пламък в очите му я накара да прояви предпазливост. — Ти си моя и ще те показвам, когато и където поискам.
Мадлин го погледна с широко отворени очи, загубила дар слово.
— Какво е това? — попита Лоугън и погледна листа в ръката й.
— Списък… сметка за разходите по бала. Очевидно някои неща ще трябва да се съкратят и бих искала да ме посъветваш…
— Ела и ми го покажи.
Той отмести стола и потупа коляното си с израз, който я обезпокои.
Мадлин се приближи предпазливо, после седна внимателно в скута му с изправен гръб.
— Може би ще ти е по-удобно, ако седна там…
— Много ми е удобно — каза той и я привлече към себе си. Взе листа и хвърли поглед на числата в него. Мадлин се учуди, че Лоугън не откри нищо особено.
— Много по-малко, отколкото очаквах — каза той спокойно.
— Ще струва цяло състояние — отбеляза Мадлин — Непрекъснато казвах на дукесата, че не е нужна такава екстравагантност, но тя продължи да поръчва най-хубавото и да удвоява количествата и… Защо се усмихваш така?
— Нямам представа защо се притесняваш толкова, че харчиш парите ми, мила. — Лоугън остави листа и притисна Мадлин до гърдите си. — Благоразумието е хубава черта, но ти не си съпруга на бедняк.
— Не, разбира се, но… Как ще преживеем до края на годината?
Той си играеше с връзките на корсажа й и нежно отмести лекия шал, който покриваше шията и деколтето й. В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.
— Успокой се, Мади. Можем да си позволим всяка седмица да даваме подобни балове до края на живота си.
Объркана, тя учудено се втренчи в него.
— Ти… ние… толкова много ли имаме?
— Четири имения, без да броим ловната къща с Уилтшир. — Лоугън забеляза интереса й и нехайно продължи. — Притежаваме също яхта, пивоварна, строителна фирма и тухларна, а също и акции в една минна компания в колониите. Освен това инвестирах в железопътния транспорт и корабоплаването, което дава отлични дивиденти. Естествено, колекциите от произведения на изкуството и театърът, както и друго имущество.
Лоугън се развесели от учуденото й лице.
— Мадам, можете да си отворите сметки, където пожелаете. Не се съмнявам, че имам средства да ви издържам.
Мадлин имаше нужда от малко време, за да дойде на себе си. Излизаше, че тя се е омъжила за човек, който е далеч по-богат от родителите й, от сестрите й, та дори и от лорд Клифтън.
Лоугън я гледаше и изведнъж се засмя, сякаш знаеше какво си мисли.
— Преди да си вирнете носа, мадам, запомнете, че не съм аристократ и никое от децата ви няма да има титла.
— За мен това няма значение — отговори Мадлин, чието сърце се разтуптя при намека, че може да имат повече деца.
— Но за тях може да има.
— Няма да им трябват титли, за да успеят. Те ще се научат да постигат всичко сами, също като теб.
— Е, госпожо Скот — изсмя се Лоугън. — Мисля, че ме ласкаеш.
Седнала в скута му, Мадлин усети как Лоугън се възбужда и се изчерви. Въпреки че неговите желания бяха непредвидими, не беше подходящо да реагира така посред бял ден. Можеше да влезе някой от прислугата или пък да имат посещение.
— Лоугън — каза тя с половин уста — аз… имам толкова много работа…
— Аз също.
