разбирам защо.
— Няма нужда да разбираш.
— Има, защото ти искаш да се съсипеш. А много хора имат нужда от теб… и аз съм една от тях.
Гневът му като че ли се стопяваше и изведнъж той почувства злоба към самия себе си.
— Андрю имаше нужда от мен — промърмори Лоугън. — Аз го предадох.
Очите й потърсиха погледа му.
— За това ли е всичко?
— Отчасти.
Лоугън взе полупразната бутилка бренди и седна в края на разхвърляното легло. По чаршафа и килима имаше разлят алкохол — следи от трийсет и шест часовото му пиянство. Той вдигна бутилката към устните си, но преди да преглътне, Мадлин се приближи и му я отне. Той понечи да си я върне и се опита да се задържи на краката си.
Мадлин остави бутилката настрана и седна до него.
— Кажи ми — заговори тя с копнеж да го погали. — Моля те.
С вид на изоставено дете той притвори очи и наведе ниско глава. Изрече няколко имена… лорд Дрейк… граф Рочестър… госпожа Флорънс… и тогава сред порой от объркани думи разказа невероятната си история.
Мадлин стоеше, без да помръдне, и се опитваше да разбере какво й разказва Лоугън. Той каза, че е незаконен син на Рочестър и дъщерята на госпожа Флорънс… че Андрю му бил брат по баща. Тя слушаше с удивление, а той разкриваше душата си с горчивото откровение на един прокълнат човек. Стана ясно, че мъката и обичта му към Андрю са се смесили с чувство на тежка вина.
— Защо досега не ми разказа всичко това? — попита Мадлин, когато той замълча.
— Нямаше нужда… Беше по-добре да не го знаеш. А също и Андрю.
— Но ти си искал да му кажеш, нали? — промърмори тя, като се осмели да погали разрошените му коси. — И сега съжаляваш, че не си му разказал всичко, когато си имал тази възможност.
Лоугън прислони глава на гърдите й и опря чело до меката кожа.
— Не съм сигурен. Аз… Христе! Вече е късно! — Лоугън въздъхна и впери очи в кадифеното й елече. — Трябваше да направя повече за него.
— Направил си толкова, колкото си могъл. Плащал си дълговете му и той никога не ти е връщал парите. Дори си му простил, че ти е отнел Оливия.
— За това трябваше да му благодаря — каза Лоугън дрезгаво. — Оливия беше лъжкиня и кучка.
Мадлин трепна, защото нейната постъпка не беше много по-добра от тази на Оливия.
— Ще отидеш ли при Рочестър? — попита тя и усети как той се стегна.
— Трябва да съм спокоен, защото иначе ще го убия. Рочестър носи по-голяма отговорност за смъртта на Андрю от всички други. Той направи живота му истински ад, затова Андрю намери утеха в бутилката. — Лоугън се изсмя. — Лондончани имат специална дума за пияница. Тя означава подпухнал човек и се употребява и за удавник. Горкият Андрю… и в двете значения му подхождаше, нали?
Мадлин се престори, че не обръща внимание на жестокото сравнение, и продължи да гали тъмната му коса.
— Ела в моето легло да поспиш — каза тя след кратко мълчание. — Нека прислугата почисти и проветри стаята ти.
Лоугън дълго не й отговори. Мадлин знаеше, че той се колебае дали да не продължи да пие.
— За какво съм ти в леглото? — измърмори той. — Пиян съм и трябва да се изкъпя.
Мадлин леко се усмихна.
— Ти си добре дошъл във всякакво състояние. — Пръстите й се плъзнаха по мускулестата му ръка и стиснаха дланта му.
— Ела! — пошепна тя. — Моля те.
Мадлин мислеше, че Лоугън ще откаже. Но за нейна изненада той стана и я последва в стаята й. Тази малка победа намали тревогата й, но все още не беше спокойна. Едва сега започна да разбира каква тегоба е носил Лоугън в душата си. Нямаше нищо чудно, че така страда за смъртта на лорд Дрейк. Почувствал се е напълно предаден, когато е узнал, че богатото момче, с което е отраснал, всъщност му е брат. И нито един от двамата не е имал уютен дом и любящо семейство… Нито пък е бил щастлив.
Мадлин притисна с ръка корема си, сякаш да защити крехкия живот в утробата си. Лоугън сигурно щеше да е способен да обича едно невинно дете. Щом не желаеше нейното сърце… тя можеше да го дари поне с това.
Той спа неспокойно, въртеше се и бълнуваше насън. Щом започнеше да буйства, Мадлин го успокояваше и така будува през цялата нощ. На сутринта тя на пръсти излезе от спалнята и предупреди всички да не го безпокоят. После се изкъпа и облече тъмносиня рокля, гарнирана с дантела. Закуси сама, после за час-два прегледа кореспонденцията.
— Извинете, госпожо Скот… — гласът на иконома прекъсна мислите й. Той донесе визитна картичка на малък сребърен поднос. — Граф Рочестър лично е дошъл на посещение. Когато му казах, че господин Скот не е „у дома“, графът попита дали бихте го приели вие, макар и в този неудобен час.
Вцепенена от ужас, Мадлин гледаше визитната картичка, без да я вижда. Но макар зашеметена, тя изпита остро любопитство. Какво ли би могъл да й каже графът? Тя мислено благодари на Господа, че Лоугън все още спи. Никой не можеше да предвиди как би реагирал той, като научеше, че Рочестър е дошъл тук.
— Аз… Ще го приема за малко — каза тя и с подчертано внимание остави писалката върху прибора за писане. — Ще сляза във входната зала.
— Да, госпожо Скот.
Сърцето й биеше лудо, когато отиде в залата. През цялата нощ Мадлин се бе питала що за човек ще да е този Рочестър, че да мами толкова години синовете си… да не признае Лоугън за свое дете и да позволи един прост грубиян да го пребива от бой. Без да познава графа, тя го презираше… и заедно с това в душата си му съчувстваше. Най-сетне Андрю беше негов законен син и графът сигурно страдаше, че е починал.
Мадлин позабави стъпките си, когато видя в залата да стои възрастен, висок, леко прегърбен мъж с посивяла коса и ъгловато лице, напълно лишено от топлина или хумор. Макар да нямаше външна прилика между него и Лоугън, Мадлин можеше да се убеди, че графът му е баща. Също като Лоугън и графът изглеждаше самотен, непобедим, изпълнен с напрежение. По лицето му личаха следите на мъката: кожата му беше посивяла, а в очите му нямаше живот.
— Лорд Рочестър — каза Мадлин и предпазливо кимна, без да му подаде ръка.
Графът изглеждаше изненадан от липсата на уважение, което тя показа.
— Госпожо Скот — произнесе той с дрезгав глас. — Много мило, че ме приехте.
— Съболезнования за загубата — тихо каза Мадлин.
Последва тишина; двамата се изучаваха.
— Вие сте чували за мен — обади се графът. — Виждам го по лицето ви.
Мадлин кимна.
— Да, той ми съобщи.
Графът вдигна вежда въпросително.
— Предполагам, че ме е описал като жестоко чудовище?
— Разказа ми само фактите, милорд.
— Вие сте по-добра партия, отколкото очаквах, че ще постигне Лоугън — забеляза Рочестър. — Млада жена с добро възпитание. Как ли се е съгласило семейството ви на подобен брак?
— Родителите ми бяха твърде доволни от възможността да приемат в семейството си такъв изискан господин — хладно отговори Мадлин.
Проницателните очи на Рочестър се втренчиха в нея, сякаш да открият някаква лъжа, но той се усмихна с възхищение.
— Синът ми е щастлив, щом си е избрал такава съпруга.
— Синът ви? — повтори Мадлин. — Бях останала с впечатлението, че вие не сте пожелали да го признаете.
— Точно това исках да обсъдя с него.
