Преди Мадлин да зададе следващия си въпрос, двамата чуха, че някой приближава, и се обърнаха. Лоугън влезе, застана до Мадлин и студените му сини очи безразлично се вгледаха във възрастния мъж. Беше се възстановил след дългия сън. Косата му беше още влажна след банята, беше избръснат, облечен в бяла риза, тъмен панталон и жилетка в зелено и сиво. Въпреки освежения му вид, под очите му личаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледо.
— Нямам представа какво те е довело тук — каза Лоугън на Рочестър с монотонен глас.
— Ти си всичко, което имам — искрено отговори Рочестър.
Лоугън горчиво се усмихна.
— Много се надявам, че не ми предлагаш да ти послужа като замяна на Андрю?
Старецът видимо помръкна.
— По отношение на Андрю допуснах много грешки… няма да го отрека. Може би не бях идеалният родител…
— Може би? — повтори Лоугън и остро се засмя.
— …но хранех някакви надежди за него. Имах и планове. Аз… — Рочестър преглътна с труд и се зачерви от усилието, — … го обичах, независимо какво е твоето мнение.
— Трябваше да му го кажеш — измърмори Лоугън.
Рочестър поклати глава, но възнамеряваше да продължи разговора, въпреки че му причиняваше страдание.
— Очаквах много от Андрю. Майка му беше изтънчена жена, деликатна по природа и истинска аристократка. Избрах нея за съпруга, за да осигуря на сина си безукорен произход.
— За разлика от първия си син — каза Лоугън.
— Да — призна с готовност Рочестър. — Ти не беше подходящ за плановете ми. Реших, че ще е по- добре да те отстраня и да започна на чисто. Исках сина ми — законния — да има най-доброто. Дадох му богатство, най-добрите училища, достъп до най-висшите кръгове на обществото. Нямаше никаква причина, поради която Андрю да не постигне голям успех… но той се проваляше във всяко свое начинание. Никаква дисциплина, никаква амбиция, никакъв талант, никакъв интерес към каквото и да било, освен към пиенето и хазарта. Докато ти… — той иронично се засмя. — На теб нищо не дадох. Ти не си аристократ. Но въпреки това успя да натрупаш богатство и да си извоюваш място в обществото. Успя дори да се ожениш за жена, която би подхождала на Андрю.
Лоугън го гледаше насмешливо.
— Рочестър, кажи ми какво искаш, а после си върви.
— Много добре. Искам войната между нас да свърши.
— Няма никаква война — каза спокойно Лоугън. — Сега, когато Андрю си отиде, пет пари не давам какво ще стане с теб. Ти нямаш нищо общо с мен, със съпругата ми, с децата ми. Ако питаш мен, ти изобщо не съществуваш.
Графът не показа да се е изненадал от студенината на Лоугън.
— Ти решаваш, естествено. Но аз мога да направя много за семейството ти, ако ми разрешиш това. Първо, мога да използвам влиянието си да станеш пер, особено като се вземе предвид състоянието, което си натрупал, и земята, която притежаваш. И макар че съществуват някои пречки за наследството, което мога да ти оставя като на незаконен син, все пак то ще е твърде голямо.
— Не искам и шилинг от парите ти. Те трябваше да принадлежат на Андрю.
— Не ги приемай за себе си. Можеш да размислиш за интересите на децата си. Искам те да ме наследят. Би ли отказал да признаеш правото им по рождение?
— Няма да взема… — започна Лоугън, но графът го прекъсна.
— Досега никога за нищо не съм те молил. Искам само да обмислиш предложението ми. Не желая да ми отговориш веднага. Вече нищо не мога да сторя освен да чакам.
— Ще има да почакаш — каза унило Лоугън.
Рочестър се усмихна разбиращо.
— Естествено, твоят инат ми е добре познат.
Лоугън замълча и с каменно лице наблюдаваше как Рочестър се сбогува и излезе.
За съжаление Рочестър, а може би някой от неговите близки, беше споделил тайната за произхода на Лоугън, та мълвата се разнесе из цял Лондон. Домът им беше обсаден от посетители, пристигаха много писма с въпроси дали е вярно, а театър „Капитал“ беше препълнен.
Представленията на Лоугън, винаги при пълен салон, станаха толкова известни, че пред театъра се водеха битки за билети. Обществото беше впечатлено от романтичната вест, че един известен, но без аристократичен произход, човек изведнъж се е оказал извънбрачно дете на богат граф. Аристокрацията също беше шокирана и следеше всяка подробност на скандалната история.
Лоугън беше станал личността, която цял Лондон най-оживено обсъждаше. Той не желаеше това, нито му харесваше. Страдаше за Андрю, затова работеше до пълно изтощение през деня, а през нощта търсеше утешение в обятията на Мадлин. Сега той я любеше по-различно отпреди — нежно и дълго, сякаш искаше да изчезне и да остане завинаги с нея. Не беше доволен, докато и двамата не достигаха до разкъсващ ги екстаз, след което лежаха в блаженство.
— Никога не съм очаквала, че ще почувствам това — прошепна му Мадлин една вечер. — Не подозирах, че ще намеря такова удоволствие в брачното легло.
Лоугън тихо се усмихна и я погали.
— Аз също. Преди предпочитах опитните жени и никога не съм допускал, че ще бъда така пленен от едно невинно същество.
— Аз не съм невинна — каза Мадлин, като се задъхваше, когато той търсеше мястото си между бедрата й. — След всичко, което досега сме правили…
— Имаш още много да учиш, мила — каза Лоугън и нежно проникна в нея.
— Не може да бъде — възрази тя и изстена, защото усети цялата му мъжественост.
— Тогава нека продължим със следващия урок — промърмори усмихнато Лоугън и я люби, докато тя не се разгорещи от огъня на страстта.
Мадлин отиде в театъра след края на репетицията и завари Лоугън на сцената да нанася някои промени, които бяха уточнили. Отначало той не я забеляза, защото беше твърде задълбочен в работата си, но скоро я видя. Очите му се усмихнаха.
— Ела тук — каза той и Мадлин с радост се приближи.
Лоугън остави бележките си върху един от декорите. Ръцете му прегърнаха Мадлин през талията, а погледът му се плъзна по дрехата й с цвят на кехлибар.
— Приличаш на капка мед — промърмори той и я повдигна на пръсти. — Нека опитам.
Мадлин се изчерви и се огледа, опасявайки се че някой от работниците може да ги види. Лоугън се засмя.
— Никой няма да ни попречи, мадам — пошегува се той и наведе глава. Целуна я крадешком, после отново. Устните му бяха топли и ненаситни.
Останала без дъх, Мадлин се усмихна и се отдръпна.
— Свърши ли работата си?
— Да — Лоугън я притисна и погали устните й. — Трябват ми още пет минути. Защо не ме почакаш в кабинета? Там ще си направим среща… при затворени врати.
— Не ми се работи — каза му тя предизвикателно, а той се засмя.
— Няма да работите, мадам.
Лоугън я плесна свойски отзад и леко я побутна.
Когато Мадлин излезе, Лоугън вдигна бележките и се опита да се съсредоточи върху последните точки от мизансцена. Присмя се себе си, защото разбра, че щеше да му е трудно да се върне към работата си. Единственото му желание беше час по-скоро да отиде в кабинета и да съблазни жена си. Макар и разсеян, той надраска няколко изречения, подпрял бележките си върху един от декорите.
Докато пишеше, Лоугън усети някаква сянка да се промъква през редовете от столове в салона и да приближава към авансцената.
