— Кой е там? — попита той, но заслепен от светлината, не можа да види натрапника.
Никой не отговори. Лоугън предположи, че човекът е влязъл от любопитство в театъра, и леко въздъхна.
— Театърът е затворен за публика. Довечера ще има представление, ако желаете, можете да го посетите.
Посетителят се приближи, сякаш се колебаеше да излезе от сянката.
Лоугън се изправи и продължи да се вглежда в странния силует.
— Кой си ти, по дяволите? — рязко запита той.
Мъжът отговори с пиян, познат глас, от който на Лоугън му се зави свят.
— Не казвай, че вече си ме забравил… братко.
Андрю се появи от сянката, лицето му беше подпухнало и изпълнено с омраза, а страните му горяха. Лоугън слисано се втренчи в него. Не беше усетил, че се движи, докато не почувства как гръбнакът му се притисна до декора, и тогава разбра, че е отстъпил две-три крачки назад. Той отвори уста да произнесе името на Андрю, но не чу гласа си, та за миг му се стори, че вижда дух… докато не забеляза, че Андрю държи пистолет.
— Мислех, че си умрял — каза Лоугън пресипнало и се помъчи да се съвземе.
— Сигурно си разочарован — отвърна Андрю. — Подреди всичко, за да заемеш мястото ми, нали?
— Не, аз… — Лоугън тръсна глава и пое няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. — По дяволите, Андрю, какво се случи? Всички мислят, че си се удавил на онова увеселение по реката…
— Точно така исках да си помислят. Трябваше да предприема нещо. Акулите от игралните домове ме гонеха по петите с единственото намерение да ми видят сметката, ако не им се издължа. Трябваше да спечеля малко време… да ги заблудя, докато не намеря някакви пари.
— Причини ми толкова мъка — грубо му каза Лоугън, който беше преодолял шока.
— Не задълго, нали? — понита тихо Андрю. — Бързо се съвзе, за да обявиш на цял свят, че сме братя по баща. Факт, който никой не си направи труда да ми съобщи.
— И аз го научиш съвсем наскоро — Лоугън погледна пистолета в треперещата ръка на Андрю. — Пиян си, Андрю. Остави тази проклетия и нека поговорим.
— Възнамерявам да го използвам — се чу колеблив отговор. — Срещу теб или мен, а може и двамата. Животът ми не струва пукната пара. От това ще спечели само твоята кариера. Ще останеш най-голямата легенда в историята на театъра.
Лоугън не помръдна, но сърцето му силно заби. Андрю беше непредвидим пияница. Като нищо щеше да изпълни заканата си.
— Никога досега не съм убивал човек — измърмори Андрю, като се клатеше като дърво при буря… Но бурята бушуваше вътре в душата му. — Но ти си го заслужаваш, Джими.
— Защо?
Андрю изкриви горчиво устни.
— Бях сигурен в тебе. Дори целият свят да беше пълен с лъжци, можех да разчитам на теб. А сега излезе, че си бил най-лошият от всички. Да криеш тайната на Рочестър, да заемеш мястото ми, като си разбрал, че съм починал… Не, няма да получиш онова, което е мое. Преди това ще те убия.
Докато говореше, Андрю се приближаваше и заплашително размахваше пистолета. Лоугън бързо преценяваше дали ще може да сграбчи оръжието и да му го отнеме. С ъгъла на окото си забеляза, че Мадлин стои зад кулисите и сърцето му замря. „По дяволите“, помисли той ужасен, „Махни се, Мади! Бягай оттам!“ Но тя не помръдваше. Лоугън не можеше да допусне, че тя би се подложила на такава опасност. Можеше да я улучи… можеше неволно да предизвика у Андрю невиждана ярост. Лоугън плувна в пот и не смееше да я погледне.
— Нищо не искам от наследството ти — каза той на Андрю с невероятно усилие. — Искам само да ти помогна.
Гърлото му стържеше. Разбра, че Мадлин тихо се придвижва зад декорите — един Господ знаеше с каква цел. Разтревожен до крайност, Лоугън всеки момент очакваше тя да се спъне или да се блъсне в нещо. Бременността я правеше тромава напоследък.
— Да ми помогнеш? — присмя му се Андрю, като се олюляваше. — Каква проява на братска загриженост… Бих могъл почти да ти повярвам.
— Остави този проклет пистолет и поговори с мен! — каза Лоугън рязко.
— Боже, аз те презирам! — Ръката на Андрю потрепери, когато насочи пистолета към Лоугън. — Преди изобщо не осъзнавах колко приличаш на баща ми. Надменни копелета с мръсните си тайни, които мамят всички около тях…
— Аз никога не съм се отнасял така към теб.
Андрю поклати измъчено глава.
— Джими… Как не сме го разбрали? Толкова години…
— Андрю, чакай — каза Лоугън и кръвта се отдръпна от лицето му, когато видя как брат му дръпна ударника на пистолета. — Андрю…
Чу се силен шум, защото един от декорите падна надолу и частите му се разпиляха, сякаш беше бутнат от невидима ръка. Тъй като не беше закрепен, здравата му дървена рамка се стовари върху Андрю, преди той да може да реагира. Пистолетът произведе изстрел и куршумът се заби някъде в авансцената.
Мадлин стоеше на мястото на падналия декор и гледаше резултата на своите усилия.
Лоугън впери очи в нея, без да може да помръдне от мястото си, докато разбере дали тя е добре. Той се наведе да отмести декора и клекна на пода, за да хване Андрю за яката. От него се носеше воня на алкохол. Както Лоугън предположи, декорът не беше толкова тежък, че да го нарани.
— Какво стана… — промълви Андрю.
Лоугън го перна по челюстта и го усмири. Андрю се отпусна на пода и дори захърка. Мадлин се втурна към тях.
— Добре ли е?
Лоугън бавно се изправи. Той се опита да потисне гнева си, но в цялата паника не можа да го преодолее. Страхуваше се да я докосне, защото можеше да я смаже.
— Какво си мислиш, по дяволите? — изкрещя яростно той. — Не се ли сети, че излагаш на опасност детето ни?
— Не, аз… — обърканият й поглед срещна неговия. — В момента мислех само за теб.
— Мога и сам да се грижа за себе си — изрева Лоугън, сграбчи я за раменете и я разтърси. — Е, мадам, ти най-сетне ме извади от равновесие! Отсега нататък тази гледка ще е все пред очите ми, докато не полудея!
— Не можех да стоя и да гледам безучастно как той щеше да стреля в теб. Няма причина да се ядосваш. Никой не е ранен и всичко завърши добре. — Тя погледна към лежащия Андрю. — За повечето от нас.
— Съвсем не е добре — каза Лоугън вбесено и се отдръпна. Сърцето му още биеше лудо. Искаше му се хем да я сграбчи и да я разтърси, докато зъбите й се разтракат, хем да я притисне до себе си и цялата да я покрие с целувки. Мисълта, че Мадлин можеше да бъде ранена, дори убита, го изпълваше с непреодолим страх. Бореше се да потисне прилива на чувствата си и стисна зъби и юмруци.
Мадлин го гледаше напълно объркана.
— Не те разбирам.
— Тогава ще ти обясня — отговори Лоугън пресипнало. — Държа толкова на теб само защото носиш моето дете. Помолил съм те да внимаваш и да го пазиш… ала ти си безумно импулсивна и безразсъдна, за да го правиш.
Лицето на Мадлин побеля. Беше безизразно, само погледът й говореше, че е засегната.
— Аз… — тя сякаш се задушаваше. — Съжалявам, че според теб съм ненужна за друго.
Разговорът им беше прекъснат от група хора, които се втурнаха на сцената, защото бяха чули изстрела.
— Господин Скот…
— Какво стана?
— Кой е този и защо…
— Някакво копеле искало да застреля господин Скот!
